Тя се беше качила на един стол, за да е висока поне колкото останалите.
— Не знаем какъв напредък са постигнали — огледа стаята тя.
— Така е, защото не ни казват!
— Може би отвън условията са станали по-добри.
След последните думи стаята утихна. Може би всички чакаха да видят дали изреклият ги ще се осмели да заговори отново и да наруши своята анонимност. Уокър изучаваше очите на хората, които гледаха към него. Те бяха широко отворени и изпълнени с някаква смесица от страх и вълнение. Двойното почистване беше премахнало някои табута. Бяха изгонили сенките навън. Възрастните се чувстваха живи и свободни да изказват забранените си мисли.
— Ами ако наистина са станали по-добри? — попита някой друг.
— За две седмици? Казвам ви, хора, причината е в костюмите! — заяви Марк, нефтеният работник, след което огледа ядосано останалите и добави: — Сигурен съм в това. Оправили са костюмите и сега вече имаме шанс!
— Шанс за какво? — изръмжа Нокс.
Прошареният началник на Механичния седеше на една от масите и ровеше с лъжица в купата си.
— Шанс да изпратим още от нашите хора навън да се скитат по хълмовете, докато им свърши въздухът? — Той поклати глава и изяде още една хапка, после размаха лъжицата си към останалите и дъвчейки, каза: — Онова, за което трябва да говорим, е тази имитация на избори и този миши гъз, кмета, а също и за това, че ние тук, долу, сме държани в пълно неведение!
— Те не са подобрили костюмите — изсъска Уокър, все още задъхан от преживяното изпитание.
— Ние сме тези, които поддържат това място — продължи Нокс и избърса брадата си. — И какво получаваме? Счупени пръсти и жалка заплата. И какво става сега? Идват, взимат хората ни и ги изпращат навън заради някаква си гледка, за която изобщо не ни е грижа! — Той удари по масата с могъщия си юмрук и паницата му подскочи.
Уокър прочисти гърлото си. Остана клекнал на пода, с гръб, опрян в стената. Никой не го беше чул да влиза, нито когато се обади първия път. Сега, докато всички в стаята бяха стреснати от Нокс, той опита отново.
— Те не са подобрили костюмите — повтори той, този път малко по-силно.
Шърли го видя от високото място, на което беше застанала. Брадичката й увисна и тя зяпна с отворена уста. Посочи към него и дузина глави проследиха накъде сочи.
Всички го зяпнаха. Уокър все още се опитваше да си поеме дъх и сигурно изглеждаше като човек, който ще получи удар. Кортни, която беше млад водопроводчик и винаги се беше държала мило с него, когато се отбиваше в работилницата му, стана от мястото си и се затича към него. Прошепна изненадано името му и му помогна да се изправи на крака, настоявайки да дойде на масата и да седне на нейния стол.
— Е, май хората вече скитат из цялото проклето място, нали? — обади се пак Нокс, като бутна купата си настрани и удари по масата.
Уокър смутено вдигна поглед и видя, че старият главен бригадир му се усмихва в брадата си. Очите на още две дузини хора бяха насочени едновременно към него. Уокър им махна и заби поглед в масата. Внезапно присъстващите му се сториха твърде много.
— Цялото това викане те събуди, а, старче? Да не би и ти да си решил да се изкачиш на хълмовете?
— О, господи, съжалявам! — Шърли скочи от стола си. — Забравих да му занеса закуската.
Тя побърза да се отправи към кухнята, за да му донесе храна, макар че Уокър се опита да й даде знак да не го прави. Не беше гладен.
— Не е… — Гласът му изневери и той опита отново. — Дойдох, защото чух — прошепна той, — че Джулс не се вижда. — Той изви ръка над някакъв въображаем хълм върху масата.
— Но онези от Информационния не са измислили нищо ново — добави той, погледна Марк в очите и се потупа по гърдите.
— Аз го направих.
Шепотът утихна. Никой не отпиваше от сока си, никой не помръдваше. Все още бяха зашеметени да видят Уокър извън работилницата му, още по-малко сред тълпа от хора. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да си спомня последния път, когато той е бродил наоколо. Знаеха го като лудия електричар, който живее уединено и отказва да обучава сенки повече.
— Какво искаш да кажеш? — попита Нокс.
Уокър си пое дълбоко дъх. Готвеше се да заговори, когато Шърли се върна и постави пред него купа с гореща овесена каша. Толкова беше гъста, че лъжицата стоеше изправена точно както я обичаше. Той притисна ръцете си от двете страни на купата и усети топлината й в дланите си. Внезапно се почувства много уморен от липсата на сън.
— Уок? — попита Шърли. — Добре ли си?
Той кимна и й махна да се успокои, вдигна глава и срещна погледа на Нокс.