— И аз ви чувствам…
— Познавах баща ти. Беше добър човек.
Лукас преглътна и кимна. Вдигна поглед към Бърнард и осъзна, че мъжът е протегнал ръката си. Явно стоеше така от известно време. Той протегна своята в отговор, все още без да е сигурен какво точно му се предлага.
— Имам нужда от сянка, Лукас. — Лукас усети дланта на Бърнард някак малка в своята и наблюдаваше как мускулите на ръката му потрепват, когато началникът на Информационния добави: — Искам ти да си този човек.
39
Жулиета успя да премине през вратата на въздушния шлюз и побърза да я затвори след себе си. Всичко около нея потъна в мрак, когато тежката врата изскърца върху пантите си и прилепна към изсъхналите уплътнения. Тя намери пипнешком голямото заключващо колело, натисна спиците му, завъртя го и затвори плътно вратата.
Въздухът в костюма й привършваше — тя усети как главата й се замайва. Обърна се и опирайки се с една ръка в стената, тръгна колебливо напред в мрака. Полъхът външен въздух, който тя беше пуснала, сякаш пълзеше по гърба й като множество обезумели насекоми. Жулиета вървеше слепешком по коридора и се олюляваше, докато се опитваше да увеличи разстоянието между себе си и мъртъвците, които беше оставила зад гърба си.
Осветлението не беше включено, нямаше и проблясък от стенните екрани с техния изглед на външния свят. Тя се молеше разположението да е същото, така че да намери пътя. Молеше се и въздухът в костюма й да стигне за още малко и се надяваше, че въздухът в силоза не е замърсен и токсичен като вятъра отвън. Или поне, че ще има кислород, който вече не достигаше в костюма й.
Ръката й докосна решетките на килията, която беше точно там, където трябваше да бъде, и това й вдъхна надежда, че ще се оправи в тъмното. Не беше сигурна какво очаква да открие в пълния мрак — нямаше никакъв спасителен план, — просто искаше да избяга от ужасите навън. Почти не мислеше за това, че е била там, че е излязла навън и сега се намира на ново място.
Докато вървеше пипнешком и вдишваше последните глътки въздух в шлема си, кракът й се закачи в нещо и тя полетя напред. Приземи се върху някаква мека купчина. Заопипва наоколо и успя да различи човешка ръка. Тяло. Няколко тела. Жулиета пропълзя над тях. Порестата им плът й се стори много по-човешка от обвивките и костите отвън. Освен това беше много по-трудно да се мине през нея. Тя усети нечия брадичка. От тежестта на тялото й главата се завъртя и Жулиета почти загуби равновесие. Потръпна при мисълта какво вършеше. Инстинктивно изпита нужда да се извини и да отдръпне крака си, но се насили да продължи напред през купчината тела, през мрака, докато накрая шлемът й не се удари във вратата на офиса. Неочакваният сблъсък беше толкова силен, че пред очите на Жулиета заиграха звезди и тя се уплаши да не припадне. Пресегна се нагоре и заопипва за дръжката на вратата. Тъмнината беше толкова плътна, че със същия успех можеше да е и със затворени очи. Дори в недрата на Механичния тя не беше виждала толкова дълбок и пълен мрак.
Откри дръжката и я натисна. Вратата беше отключена, но не помръдна. Жулиета се изправи и удари вратата с рамо. Искаше да излезе.
Вратата помръдна малко. Тя усети как нещо се плъзна от другата страна и си представи, че там има още натрупани тела. Хвърляше се отново и отново към вратата, сумтеше от усилието и тихите й отчаяни викове отекваха в шлема й. Косата й беше разрошена и потна и падаше върху лицето й. Не виждаше. Не можеше да диша. Колкото повече отравяше собствената си атмосфера в костюма, толкова по-слаба се чувстваше.
Когато вратата се открехна, тя се опита да я отвори докрай първо с едното рамо, сетне успя да промуши шлема си, а накрая издърпа другата си ръка и крак. Падна на пода, извъртя се бързо и бутна вратата, за да я затвори плътно.
Имаше слаба светлина, която в началото почти не забеляза. Срещу нея имаше барикада от маси и столове, която тя беше разбутала в усилията си да премине през вратата. Острите им ръбове и тънките крака изглеждаха твърдо решени да я хванат в клопката си.
Жулиета чу, че си поема въздух с хриптене, и разбра, че времето й е изтекло. Представи си как отровата я покрива като смазка. Токсичният въздух, който беше пуснала вътре, беше като облак от паразити, които само чакат да влязат в черупката й, за да я изядат.
Тя се замисли дали да не легне и да остави въздухът й да свърши. Така щеше да бъде запазена като какавида в този добре изработен костюм, този подарък от Уокър и хората от Снабдяването. Тялото й щеше да лежи завинаги в слабо осветения силоз, който не трябваше да съществува, но това щеше да е по-добра участ, отколкото да изгние на безжизнен хълм и да се разлети под променливия вятър парче по парче. Това щеше да е хубава смърт. Тя дишаше тежко, горда от себе си, че сама е избрала мястото и е преодоляла тези последни няколко препятствия. Отпусна се срещу вратата и за малко щеше да легне и да затвори очи, ако не беше раздразненото й любопитство.