Чу се леко щракане. Дишайки тежко, прокара острието по дължината на пръстена в търсене на другия бутон, докато накрая го намери. Повтори същото действие и с него.
Разнесе се още едно щракане и шлемът й се отвори.
Тялото на Жулиета взе контрола над разума й и я принуди да поеме глътка от отвратителния въздух. Вонята беше непоносима, но тя не можеше да спре да си поема жадно въздух отново и отново. Мирисът на изгнила храна и друга мръсотия изпълни устата, езика и носа й.
Тя се обърна настрани и се опита да повърне, но нищо не излезе. Ръцете й още бяха хлъзгави от супата. Беше й трудно да диша. Стори й се, че кожата й гори, но причината можеше да е трескавото състояние, в което се намираше. Запълзя далеч от хладилното помещение и мъглата от гниеща супа към кафетерията, като вдиша още въздух.
Въздух.
Напълни дробовете си. Миризмата от супата, в която беше омазана, все още беше твърде силна. Но отвъд вонята имаше и нещо друго. Нещо едва доловимо. Нещо, което ставаше за дишане, което започна да прогонва замаяността и паниката й. Беше кислород. Живот.
Жулиета все още беше жива.
Тя се разсмя налудничаво и тръгна с препъване към стълбата, привлечена от слабата зелена светлина и твърде изтощена, за да оцени факта, че в нея все още има невъзможен живот.
40
Нокс видя в бъркотията, настанала в Механичния, просто поредната аварийна ситуация, която трябва да бъде преодоляна. Както в онзи случай, когато в една от носещите стени в мазето се беше появил теч, или пък както когато нефтената сонда беше пробила метанов залеж и се беше наложило да евакуират осем нива, докато хората, отговарящи за въздуха, овладеят положението. Трябваше да въведе ред, за да се справи с неизбежната вълна на недоволство. Да раздаде задачи. Трябваше да раздели това огромно начинание на отделни части и да се убеди, че те ще попаднат в подходящите ръце. Само че този път той и хората му нямаше да поправят. Имаше неща, които хората от Механичния бяха твърдо решени да разрушат.
— Ключът е Снабдяването — каза той на своите бригадири и посочи големия план, окачен на стената.
Проследи стълбището трийсет етажа нагоре, до главния производствен етаж на Снабдяването.
— Най-голямото ни предимство е, че в Информационния не знаят, че идваме — обърна се той към началниците на смени. — Шърли, Марк и Кортни, вие ще дойдете с мен. Ще се натоварим с припаси и ще вземем и сенките с нас. Уокър, ти може да им изпратиш съобщение, за да знаят, че идваме. Но бъди внимателен. Не забравяй, че Информационният има уши. Кажи, че имаме много поправени неща за доставяне.
Обърна се към Дженкинс, който беше негова сянка в продължение на шест години, преди и той да си пусне брада и да се премести в трета смяна. Всички предполагаха, че той ще заеме длъжността на Нокс след време.
— Дженкс, искам ти да поемеш нещата тук, долу. Известно време няма да има почивни дни. Гледай всичко да работи, но бъди готов за най-лошото. Искам да се подготвят възможно най-големи запаси от храна. И вода. Погрижи се цистерната да е пълна догоре. Ако е необходимо, отклони водоснабдяването на хидропониката, но бъди внимателен. Измисли някакво извинение като теч или нещо подобно, ако забележат. Междувременно накарай някой да обиколи и да провери всяка брава и панта, в случай че битката стигне до нас. И събери каквито оръжия успееш да намериш. Тръби, чукове, каквото ти попадне.
Тези думи накараха някои хора да повдигнат вежди, но Дженкинс кимна в отговор, сякаш нарежданията бяха разумни и напълно осъществими.
— Какво има? — обърна се Нокс към бригадирите си. — Нали виждате накъде отиват нещата?
— Но каква е целта? — попита Кортни и хвърли поглед на големия план на подземния им дом. — Ще щурмуваме Информационния и после какво? Ще превземем силоза и ще го управляваме ние ли?
— Ние вече управляваме силоза — изръмжа Нокс и стовари ръката си върху средните трийсети етажи на плана. — Просто го правим, без да е очевидно. Както за нас не е очевидно какво става на тези нива. Но сега възнамерявам да осветим тази тяхна миша дупка и да ги подплашим да излязат навън, за да видим какво друго крият.
— Нали разбираш какво са правили те? — обърна се Марк към Кортни. — Изпращали са хора навън да умрат. Нарочно. Не защото е трябвало да стане така, а защото те са искали да е така!
Кортни прехапа устни и не каза нищо, просто погледна плана на силоза.
— Трябва да тръгваме — каза Нокс. — Уокър, изпрати съобщението. Да се захващаме с багажа. И измислете нещо приятно, за което да си говорим, докато се изкачваме. Няма да дрънкате за намеренията ни, където някой носач може да ни чуе и да изкара един-два чита, като ни издаде.