Те кимнаха. Нокс потупа Дженкинс по гърба и му рече:
— Ще изпратя съобщение, когато имаме нужда от всички. Остави тук, долу, само толкова хора, колкото са ти необходими, и изпрати останалите. Изборът на правилния момент е от най-голямо значение, нали разбираш?
— Знам какво да направя — увери го Дженкинс.
Не се надуваше, просто се опитваше да успокои по-възрастния мъж.
— Добре — отсече Нокс. — Тогава да действаме.
Изкачиха десет нива без особени оплаквания, но Нокс започна да усеща парене в краката си от голямото натоварване. На широките си плещи носеше брезентова торба, натъпкана с работни дрехи за заваряване, както и вързоп маски. През ремъците им беше прекарано въже и те потракваха на гърба му. Марк се бореше с товара си от тръби, които продължаваха да се плъзгат една върху друга в ръцете му. Сенките вървяха най-отзад с тежки торби с барут, вързани заедно така, че да висят около вратовете им. Професионалните носачи с подобни товари преминаваха бързо покрай тях и в двете посоки и погледите, които им хвърляха, издаваха смесица от любопитство и яд към конкурентите. Когато един носач — жена, която Нокс познаваше от доставките до дълбоко долу — спря и предложи да им помогне, той грубо я отпрати да си върви по пътя. Тя забърза нагоре по стъпалата, като погледна през рамо, преди да изчезне от поглед по спиралата над тях, и Нокс съжали, че изтощението го бе накарало да се отнесе така с нея.
— Продължавайте — каза той на останалите.
Макар че групата им беше малка, тя представляваше интересно зрелище. И ставаше все по-трудно да си държат езиците зад зъбите, докато новината за удивителното изчезване на Жулиета се носеше наоколо. Почти на всяка площадка стояха тълпи от хора, обикновено по-млади, които клюкарстваха за значението на случилото се. Табуто се беше превърнало от мисъл в шепот. Забранените идеи бяха на езика на обитателите на силоза и вече се носеха във въздуха. Нокс не обръщаше внимание на болката в гърба и с тежка стъпка се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Всяка крачка ги доближаваше до Снабдяването и усещането, че трябва да стигнат дотам по-бързо, се засилваше все повече и повече.
Когато напуснаха сто и трийсетия, недоволството вече се носеше във въздуха. Доближиха горната част на дълбоко долу, където хората, които работеха, пазаруваха и се хранеха на средните нива, се смесваха с онези, които биха предпочели това да не е така. Заместник Ханк беше на стълбището пред сто двайсет и осмия и се опитваше да посредничи между две спорещи тълпи. Нокс се промъкна край тях, като се надяваше, че служителят на закона няма да се обърне да види тежко натоварената колона и да ги заразпитва какво правят толкова високо нагоре. Докато се изкачваше край каращите се хора, Нокс погледна назад и видя сенките да се промъкват край тях, прилепени към вътрешния парапет. Заместник Ханк продължаваше да умолява една жена да се успокои, когато площадката се скри от погледа му.
Подминаха фермата с пръст на сто двайсет и шестия и Нокс разбра, че това е ключовото им предимство. Трийсетите нива на Информационния бяха далече нагоре, но ако се наложеше да отстъпят назад, трябваше да задържат Снабдяването. С тяхното производство, с храната на това ниво и с машинното оборудване на Механичния можеха да задоволяват сами нуждите си. Идваха му наум няколко слаби звена, но за Информационния те щяха да са много повече. Винаги можеха да прекъснат захранването им или да спрат да пречистват водата им, но докато приближаваха с уморени крака Снабдяването, той си каза, че наистина се надява да не се стигне дотам.
На площадката на сто и десетия ги посрещнаха враждебно. Маклейн, възрастната жена, която беше началник на Снабдяването, беше застанала с ръце, скръстени отпред на жълтия й гащеризон, и с неприветливо изражение на лицето.
— Здравей, Джоув — поздрави я Нокс с широка усмивка.
— Не ми джоувкай — скастри го Маклейн. — С каква глупост си се захванал?
Нокс огледа стълбището нагоре и надолу и намести тежкия си товар по-високо върху рамото си.
— Имаш ли нещо против да влезем и да поговорим?
— Не искам никакви неприятности тук — предупреди го тя и очите й пламтяха под свъсените вежди.
— Да влезем вътре — повтори Нокс. — Не сме спирали нито веднъж по пътя нагоре. Нали не искаш да започнем да припадаме тук.
Маклейн, изглежда, се замисли над думите му. Отпусна скръстените си пред гърдите ръце. Обърна се към тримата работници, които образуваха внушителна стена зад гърба й, и кимна. Докато те разтваряха лъскавите врати на Снабдяването, тя се завъртя и сграбчи ръката на Нокс.