Един носач влезе в стаята с празни чували в двете ръце и се огледа сред напрегнатото мълчание. Едър работник на Снабдяването, застанал до вратата, му се извини и го съпроводи обратно на площадката, като му каза да се върне по-късно. Нокс използва прекъсването, за да подбере внимателно следващите си думи.
— Никой никога не е бил изпращан да почиства, защото е слушал, колкото и голямо да е табуто. — Той изчака думите му да направят нужното впечатление и погледна ядосано Маклейн, която понечи да го прекъсне, но после, изглежда, се отказа. — Така че нека аз бъда изпратен да почиствам от когото и да е от вас заради онова, което се готвя да ви кажа. Ще го приема, ако тези факти не ви развълнуват и не ви накарат да се присъедините към мен и хората ми. Защото точно това е пътят, който смелите души на Уокър и на неколцина от вас ни показаха тази сутрин. Имаме основание за повече надежда, отколкото те се осмеляват да ни позволят. На наше разположение са повече средства да разширим хоризонта си, отколкото те ни дават. Били сме възпитани с купчина лъжи, създадени, за да ни накарат да се страхуваме при вида на близките си, които гният по хълмовете, но сега един от нас премина отвъд тях! Видял е нови хоризонти! Дават ни уплътнения и шайби и ни казват, че те трябва да са достатъчни, но дали е така?
Той погледна към мъжете и жените зад тезгяха. Маклейн сякаш отпусна леко скръстените си ръце.
— Истината е, че те са направени така, че да се повредят! Фалшиви са. И кой знае какви други лъжи има още. Ами ако бяхме връщали всички чистачи обратно и бяхме правили каквото можем за тях? Ако ги бяхме почиствали и дезинфектирали? Ако бяхме опитали да сторим каквото ни е по силите? Дали те щяха да оцелеят? Не може повече да вярваме на Информационния, когато ни казват, че това не е възможно!
Нокс видя някои глави да кимват. Знаеше, че хората му са готови да щурмуват стаята, ако възникне нужда — те бяха също толкова възбудени и бесни от случилото се, колкото и той самият.
— Не сме тук да създаваме неприятности — продължи той. — Тук сме да създадем ред\ Бунтът вече е започнал. — Той се обърна към Маклейн. — Не разбираш ли? През цялото време изживяваме бунта. Нашите родители са неговите деца и сега ние превръщаме нашите деца в храна за същата машина. Това няма да бъде началото на нещо ново, а краят на нещо старо. И ако Снабдяването е с нас, имаме шанс. Ако ли не, то нека телата ни обитават вашата гледка към външния свят, която, както сега разбирам, далеч не е толкова гнила, колкото този проклет силоз!
Нокс изрева последните думи като открито предизвикателство към всички табута. Изпита наслада от усещането и от допускането, че каквото и да има отвъд тези извити стени, то може да е по-добро от онова, което е вътре в тях. Шепотът, убил толкова много хора, се беше превърнал в гърлен рев, излизащ от широките му гърди.
Чувството беше приятно.
Маклейн се сви. Тя отстъпи крачка назад и в очите й се появи нещо, подобно на страх. Обърна гръб на Нокс и се върна при хората си. Тогава той разбра, че се е провалил. Беше имал някакъв шанс, колкото и малък да беше той, да подтикне към действие тази мълчалива и неподвижна тълпа, но този момент му се беше изплъзнал или той го беше подплашил.
И тогава Маклейн направи нещо. Нокс видя как сухожилията на тънкия й врат се издуха. Бялата й коса беше вързана на стегнат кок високо на главата й. Тя вдигна брадичка към хората си и тихо попита:
— Какво ще кажете, Снабдяване?
Беше въпрос, а не заповед. По-късно Нокс щеше да се чуди дали го бе задала, защото бе тъжна. Щеше да се пита дали неправилно бе преценила хората си, които бяха изслушали търпеливо цялата му лудост. Щеше да се чуди и дали просто не е била любопитна, или дали не ги е предизвиквала да изхвърлят него и механиците му.
Но в този момент, докато сълзите се стичаха по лицето му, а мислите за Жулиета изпълваха сърцето му, той се замисли дали изобщо чува виковете на хората си, заглушени от гневните, бойни викове на мъжете и жените от Снабдяването.
41
Лукас следваше Бърнард през залите на Информационния и нервните техници се разбягваха пред тях като нощни буболечки, подплашени от светлината. Бърнард сякаш не забелязваше как те се скриват в офисите и надничат през прозорците. Лукас бързаше, за да не изостане, и погледът му се стрелкаше ту наляво, ту надясно. С всички тези хора, които, скрити, наблюдаваха отстрани, имаше чувството, че привлича прекалено много нежелано внимание.
— Не съм ли малко стар да ставам сянка за още една работа? — попита той.
Беше почти сигурен, че не е приемал предложението — поне не и гласно, — но Бърнард се държеше така, все едно вече са се споразумели.