— Глупости — отвърна той. — Ти няма да бъдеш сянка в традиционния смисъл. — Размаха ръка във въздуха. — Ще продължиш да изпълняваш задълженията си както преди. Просто имам нужда от някой, който да навлезе в нещата, който да знае какво да прави, ако ми се случи нещо. Завещанието ми… — Той спря до тежката врата на залата със сървърите и се обърна с лице към Лукас. — Ако се стигне дотам, всичко, което трябва да знае следващият началник, е обяснено в завещанието ми, но — той погледна през рамото на Лукас към коридора назад, — изпълнител е Симс и се налага да го сменим. Просто не се сещам как това би могло да мине по-гладко.
Бърнард потри брадичката си и потъна в мисли. Лукас изчака известно време, после пристъпи до шефа си и въведе своя код в панела край вратата, изрови идентификационната карта от джоба си — провери дали наистина е неговата, а не тази на Жулиета — и я прекара през четеца. Вратата щракна и се отвори, изтръгвайки Бърнард от мислите му.
— Да, добре, така ще е много по-добре. Не че очаквам да замина нанякъде. — Той нагласи очилата си и пристъпи през стоманената рамка.
Лукас го последва, бутна грамадната врата да се затвори зад тях и изчака ключалките да се задействат.
— Но ако нещо наистина ти се случи, аз ли ще ръководя почистванията?
Лукас не можеше да повярва в това. Той подозираше, че за костюмите има да се учи повече, отколкото за сървърите. Сами би бил по-добър в това и наистина би искал да получи тази работа. Освен това дали щеше да се наложи да изостави звездните си карти?
— Това е малка част от работата, но да.
Бърнард поведе Лукас сред сървърите, покрай номер тринайсет с немигащия му лицев панел и неподвижни вентилатори, докато не стигнаха до другия край на стаята.
— Това са ключовете за истинското сърце на силоза — обяви Бърнард и извади изпод гащеризона си подрънкваща връзка ключове.
Бяха нанизани на кожена връзка, която висеше около врата му. Лукас никога преди не ги беше забелязвал.
— Има други неща в този кабинет, за които ще научиш с времето. Засега просто трябва да се научиш как да слизаш долу. — Той вкара ключа в няколко ключалки от задната страна на сървъра, които бяха така направени, че да приличат на винтове.
Кой беше този сървър? Двайсет и осем? Лукас огледа стаята, като се опита да преброи на коя позиция се намира и осъзна, че никога не е бил изпращан за поддръжка на тази кутия.
Чу се лек металически звук, когато задната част се откачи. Бърнард я остави настрани и Лукас видя защо никога не е работил по тази машина. На практика тя беше празна — просто черупка, сякаш още преди много години компонентите й са били използвани за резервни части.
— Много е важно да го заключиш, след като се качиш обратно горе.
Лукас наблюдаваше как Бърнард хвана една дръжка на дъното на празната кутия. Началникът на Информационния я дръпна към себе си, след което наблизо се чу слаб стържещ шум.
— Когато решетката е на мястото си, просто натискаш това, за да я затвориш.
Лукас се готвеше да попита „Каква решетка?“, когато Бърнард отстъпи встрани и пъхна пръсти в металните пръти на пода. Той повдигна със сумтене тежката решетка и започна да я плъзга. Лукас пристъпи от другата страна и се наведе да помогне.
— Стълбите няма ли да…? — започна той.
— Те нямат достъп до тази част на трийсет и петия — Бърнард посочи стълбата, която водеше надолу. — Ти си пръв.
Главата на Лукас се замая от внезапния обрат в този ден. Докато се навеждаше да се хване за стълбата, усети как съдържанието на джоба върху гърдите му се размърда и бързо вдигна ръка да задържи часовника, пръстена и идентификационната карта. Какво си беше мислил, че прави? Какво мислеше, че прави в момента? Той се спусна надолу по дългата стълба, чувствайки се като човек, в чийто мозък е била задействана автоматична програма, рутинна програма, която е поела контрол над действията му. От подножието на стълбата той наблюдаваше как Бърнард се спусна няколко стъпала, преди да плъзне решетката на мястото й и да затвори и двама им в мрачната тъмница под и бездруго укрепената сървърна зала.
— Предстои ти да получиш голям дар — каза Бърнард в мрака. — Точно както и аз го получих някога.
Той запали осветлението и Лукас видя, че шефът му се хили лудешки и предишният му гняв е изчезнал. Пред него стоеше нов човек — самоуверен и нетърпелив.
— Целият силоз и всички в него зависят от онова, което предстои да ти покажа — обясни му Бърнард.
Той направи знак на Лукас да го последва по ярко осветения, но тесен коридор към по-просторната стая в края му. Сървърите отгоре изглеждаха много далеч. Лукас се почувства отделен от всяка друга душа в силоза. Беше любопитен, но и много уплашен. Не беше сигурен дали иска такава отговорност и се прокле, че се е съгласил на това.