И въпреки това краката му продължаваха сами да се движат. Бърнард го водеше в този скрит тунел към стая, пълна със странни и любопитни неща — място, на чийто фон картографирането на звезди изглеждаше нещо незначително, бърлога, където усещането за мащабите и размерите на света приемаше съвсем нови измерения.
42
Жулиета остави омазания си със супа шлем на пода и тръгна към бледозелената светлина. Сега тя изглеждаше по-ярка от преди. Зачуди се до каква степен тъмнината, която е виждала, се е дължала на шлема й. Когато дойде на себе си, тя си спомни, че е гледала не през парче стъкло, а през някакъв вътрешен екран, който превръщаше света, който виждаше, в лъжа. Може би при този процес той намаляваше светлината.
Тя забеляза, че вонята от намокрения й костюм я следва — мирис на гнили зеленчуци и плесен или може би на токсичните изпарения от външния свят. Гърлото й леко пареше, докато прекосяваше кафетерията към стълбището. Кожата започна да я сърби и тя не беше сигурна дали това е от страх, от въображението й или във въздуха наистина има нещо. Не се осмели да рискува да разбере, затова затаи дъх и забърза, колкото я държаха уморените й крака, край ъгъла, зад който знаеше, че се намира стълбището.
Докато се препъваше надолу по първите стълби под слабия блясък на лентите на аварийното осветление, тя си каза, че този свят е същият като нейния. Бог е построил повече от един.
Чувстваше се несигурна върху металните стъпала с тежките си обувки, от които все още капеше супа. На площадката на второ ниво тя спря, пое няколко големи и не толкова мъчителни глътки въздух и се замисли какъв е най-добрият начин да свали дяволския неудобен костюм, който правеше всяко нейно движение тромаво и смърдеше на гнило и на външния въздух. Погледна надолу към ръцете си. Беше й нужна чужда помощ, за да облече това нещо. На гърба имаше двойни ципове, много слоеве велкро и километри термоизолационна лента. Погледна към ножа в ръката си и внезапно поблагодари на бога, че не го беше захвърлила, след като го беше използвала, за да махне шлема си.
Тя непохватно хвана ножа с едната си ръкавица и внимателно вкара върха му в другия ръкав, точно над китката. Натисна острието над горната част на ръката си, така че да не я намушка дори и да пробие изцяло костюма. Платът се режеше трудно, но като въртеше дръжката, тя накрая успя да направи дупка. Пъхна ножа в тази малка цепнатина с тъпата страна, обърната към кожата й, и го плъзна надолу по ръката към кокалчетата. Когато върхът на острието разкъса плата между пръстите й, тя успя да освободи ръката си през големия разрез, който беше направила, и ръкавът остана да виси от лакътя надолу.
Жулиета седна на решетката, премести ножа в току-що освободената си ръка и разряза другия ръкав. Освободи и тази си ръка, докато супата капеше от раменете й надолу по ръцете. След като си беше осигурила по-добър контрол над ножа сега, когато не носеше тежките ръкавици, тя започна да реже при гърдите си. Разкъса външната част на металното фолио и заприлича на обелен портокал. Твърдата яка на шлема й трябваше да остане — тя беше прикрепена към карбоновия плат на долния й костюм, както и подсилените ципове по гърба й, — но махна парче по парче лъскавия външен слой, който беше дразнещо омазан. Според нея това се дължеше отчасти на супата и отчасти на придвижването й през хълмовете.
После дойде ред на обувките, които освободи около глезените, докато накрая успя да ги свали, като направи прорез по външния им ръб и първо извади единия си крак, а после и другия.
Преди да продължи да маха висящите парцали или да се захване с плата с ципа на гърба си, тя се изправи на площадката и забърза надолу по стълбите, като гледаше да увеличи разстоянието между себе си и въздуха горе, който сякаш стържеше по гърлото й. Слезе още два етажа, облята от зелената светлина на стълбището, преди да оцени факта, че е жива.
Беше жива.
Независимо колко дълго й оставаше да живее, този факт беше една стряскаща и красива новина за Жулиета. Беше прекарала три дни в изкачване на дълги стълбища като тези, докато се опитваше да свикне с мисълта за съдбата, която я очаква. След това беше прекарала още един ден и една нощ в килия, създадена за бъдещите трупове, които украсяваха пейзажа. И после се случи това. Невъзможното пътуване през пустошта на забранения свят, проникването в недостъпното и непознатото. Оцеляването.