Каквото и да последваше отсега нататък, в момента босите й крака летяха надолу по чуждите стъпала. Кожата й изтръпваше от хладната стомана. С всяка следваща глътка въздухът изгаряше все по-малко гърлото й, а ужасната смрад и споменът за смъртта се отдалечаваха все повече от нея. Скоро остана само трополенето от радостното й спускане, което се носеше със звънтене над самотния и празен мрак като приглушен звук от камбана, която бие не за мъртвите, а за живите.
Тя спря на шестия етаж, за да си почине и да свали остатъците от предпазния си костюм. Сряза внимателно черния долен костюм до раменете и ключицата си, разшири отвора и след като свали костюма, започна да драска гърба си, по който все още имаше парчета термоизолационна лента. След като откачи яката на шлема от плата (само ципът остана да виси върху гърба й като втори гръбначен стълб), тя най-накрая можеше да я свали от врата си. Издърпа я и я пусна на земята, след това свали останалата част от черния карбонов плат, обели ръцете и краката си и натрупа парчетата на купчина пред двойната врата на шесто ниво.
Помисли си, че шестият етаж би трябвало да е ниво с апартаменти. Замисли се дали да не влезе вътре и да извика за помощ, или да потърси дрехи и провизии, но желанието й да се спусне надолу беше по-силно. Върхът беше отровен и твърде близо до външния свят. Независимо дали причината беше във въображението й, или в неприятните преживявания, които беше имала на върха на своя силоз, тялото й изпитваше отвращение към него. Безопасното място беше дълбоко долу. Винаги беше смятала така.
В съзнанието й обаче се беше запечатала една многообещаваща картина от горната кухня — безкрайните редове с храна в консерви за случаите, когато реколтата е оскъдна. Жулиета се досети, че ще има още такива и в долните столови. Когато започна да диша нормално, установи, че и въздухът в силоза е станал приличен — паренето в дробовете и върху езика й беше намаляло. Или огромният силоз съдържаше много въздух, който сега никой не поемаше, или все още имаше източник на въздух. Тези мисли й вдъхнаха надежда. Така че тя остави изцапаните си парцаливи дрехи и въоръжена само с големия кухненски нож, се запромъква гола надолу по извитото стълбище. Тялото й се ободряваше с всяка следваща стъпка, а съзнанието й бе твърдо решено това да продължи.
На тринайсетия етаж тя спря и провери вратите. Винаги съществуваше вероятност този силоз да е със съвсем различно разположение на някои етажи, така че беше излишно да планира предварително, ако не знае какво да очаква. На върха познаваше само някои участъци в подробности и досега копието беше съвършено и всичко съвпадаше напълно. Но определено познаваше тринайсетия етаж. Имаше неща, които беше научила още като малка и които беше запаметила толкова добре, че ги усещаше като малки камъни в центъра на съзнанието си. Това бяха частите от нея, които се разпадаха последни, парчетата, които се запазваха, когато всичко останало се разпръскваше на вятъра или беше пияна до козирката. Когато открехна вратата, мислено Жулиета не се намираше в друг силоз — в изоставената черупка на силоз, а в миналото си и отваряше вратата на своето детство.
Вътре беше тъмно, нито една от лампите за аварийни случаи не светеше. Миризмата беше различна. Въздухът беше застоял, усещаше се смрад на гнило.
— Ехо? — извика Жулиета по коридора.
Тя се заслуша в ехото на гласа си, който се отразяваше от празните стени. Гласът, който се връщаше, звучеше по-далечен, по-слаб и по-висок от нейния. Представи си се как тича през същите тези зали деветгодишна и крещи през годините към своя по-възрастен аз. Опита се да види как майка й гони това момиченце и се мъчи да го хване и да го накара да стои мирно, но духовете се разтопиха в мрака. Последното ехо заглъхна и я остави сама и гола на входа.
Когато очите й привикнаха към мрака, тя едва успя да различи регистратурата в дъното на залата. Светлината се отразяваше от стъклените прозорци точно там, където трябваше да бъдат. Разположението беше съвсем същото като в яслите на баща й на средните нива — мястото, където тя не просто бе родена, а и където беше отгледана. Беше трудно да повярва, че това е някакво различно място. Че тук са живели други хора, други деца са били родени, играли са си и са били отгледани съвсем наблизо, надолу по хълма. Че са се гонели и са се състезавали на скачане или каквито там игри са измислили и че всички те не са подозирали за съществуването на Други хора. Навярно причината беше, че стои на вратата на яслите, но тя не можеше да се сдържи да не мисли за всички животи, минали през това място. Хора, които бяха пораснали, бяха се влюбили, бяха погребвали своите мъртви.