Всички онези хора отвън. Хора, чиито тела тя беше осквернила с обувките си, като беше разпиляла костите и пепелта им, докато си проправяше път към същото това място, от което те бяха избягали. Жулиета се зачуди колко ли отдавна се е случило това — колко ли отдавна е бил изоставен този силоз. Какво се беше случило тук? Стълбището все още беше осветено, което означаваше, че има енергия. Трябваше й хартия, за да направи изчисления, да разбере колко скоро или колко отдавна целият този живот се е превърнал в смърт. Освен от чисто любопитство имаше и практични основания да иска да го разбере.
След като хвърли последен поглед вътре и още един път потръпна от съжаление, че не се бе отбила да види баща си, когато беше минавала покрай яслите, Жулиета затвори вратата пред мрака и духовете и се замисли за трудното си положение. Като нищо можеше да е съвсем сама в един умиращ силоз. Радостната възбуда, че изобщо е жива, бързо се изчерпваше, заменена от реалността на самотата й и трудността на оцеляването й. Стомахът й изкъркори в съгласие с нейните мисли. Все още долавяше зловонната миризма на супата върху себе си. Догади й се и тя усети вкуса на стомашните си киселини. Нуждаеше се от вода. Нуждаеше се от дрехи. Тези първични потребности излязоха на преден план и замъглиха сериозността на положението й и обезсърчаващите задачи, които й предстояха, и оставиха зад гърба й съжаленията от миналото.
Ако разположението беше същото, първата хидропонна ферма трябваше да се намира четири етажа по-надолу, а по-голямата от двете горни ферми с пръст би следвало да е точно под нея. Жулиета потрепери от издигащо се течение студен въздух. Стълбището създаваше свой собствен термален цикъл и колкото по-надолу слизаше, толкова по-студено щеше да става. Но въпреки това тя продължаваше — по-надолу беше по-добре. На следващото ниво тя провери вратата. Беше твърде тъмно, за да види по-нататък от първия вътрешен коридор, но като че ли имаше офиси или работни помещения. Опита се да си спомни какво има на четиринайсетия в собствения й силоз, но не се сети. Толкова ли невероятно беше, че не знае? Горната част на нейния дом винаги е била непознато място за нея. Това превръщаше този силоз в нещо напълно чуждо.
Тя задържа вратата на четиринайсетия отворена и пъхна острието на ножа си в металните цепнатини на решетката, каквато имаше на всяка площадка. Дръжката остана да стърчи и се превърна в спирачка. Жулиета пусна вратата да се затвори на пантите си, докато не се закачи за дръжката, която я задържа отворена. Това й осигури достатъчно светлина да се промъкне вътре и да претърси опипом първите няколко стаи.
Отзад на вратите не висяха гащеризони, но едната стая беше подготвена за съвещания. Водата в каните отдавна се беше изпарила, но пурпурната покривка на масата изглеждаше достатъчно топла. Със сигурност щеше да й е по-топло с нея, отколкото да обикаля гола. Жулиета премести чашите, чиниите и каните и дръпна покривката. Обви я около раменете си, но така платът щеше да се изхлузи, докато се движи, затова опита да върже краищата му на възел пред гърдите си. После се отказа, изтича обратно до площадката под така желаната светлина и свали покривката. Грабна ножа — вратата изскърца и се затвори, — проби средата на плата с острието и проряза дълга цепнатина. Мушна главата си през нея и покривката се спусна отпред и отзад до краката й. След още няколко минути работа с ножа изряза излишния плат и си направи колан от една дълга лента, а друго парче овърза около главата си, за да й е топло.
Чувстваше се добре да прави нещо, да търси решение на някакъв конкретен проблем. Имаше инструмент, който при необходимост можеше да се превърне в оръжие, разполагаше и с дрехи. Списъкът от трудни задачи беше намалял с няколко. Тя се спусна по-надолу. Беше й студено на краката и си мечтаеше за обувки, жадуваше за вода и беше пределно наясно с всичко, което й оставаше да свърши.
На петнайсетия етаж една друга потребност й напомни за себе си, когато краката й почти поддадоха. Коленете й се подгънаха, тя сграбчи парапета и когато адреналинът напусна вените й, осъзна, че е убийствено изморена. Спря на площадката с ръце на коленете и на няколко пъти си пое дълбоко въздух. От колко време вървеше? Още колко можеше да се пресилва? Погледна отражението си в острието на ножа, видя колко ужасно изглежда и реши, че се нуждае от почивка, преди да продължи нататък. Трябваше да си почине сега, когато все още беше достатъчно топло, за да не трепери от студ.