— Тогава ще им обясним, че се качваме да оправим проблема! — Нокс се почувства обезсърчен.
Проклетото куче пак седна на обувката му.
— Качваме се да оправим проблема? — засмя се Маклейн. — Кога за последен път се е случвало нещо подобно?
Нокс подръпваше брадата си. Не беше сигурен кое му е толкова сложното. Хората като тях бяха много. Работеха по цял ден с инструменти. Щяха да счупят главите на техниците — дребни човечета като Бърнард, които си седяха на задниците и тракаха по клавиатурите като секретарки. Просто трябваше да се качат горе и да го направят.
— Имаш ли по-добри идеи? — попита той.
— Трябва да мислим какво ще се случи после — отвърна Маклейн. — След като пребиеш няколко човека до смърт и през решетките прокапе кръв, какво ще правиш? Искаш ли хората да живеят в страх, че всичко може да се повтори отново? Или да преживеят отново онова, през което е трябвало да преминат, за да постигнеш ти целта си?
— Искам да нараня само онези, които са ни лъгали — каза той. — Това е единственото, което искаме. Всички ние живеехме в страх. Страх от външния свят. Страх от почистването. Дори се бояхме да говорим за един по-добър свят. И нищо от това не е истина. Системата ни подвеждаше да се срамуваме и да я приемаме…
Джаксън излая веднъж и после заскимтя, а опашката му бършеше пода като изпуснат от контрол въздушен шланг, чийто накрайник е запушен.
— Мисля, че когато приключим — рече Нокс — и започнем да обсъждаме как да използваме познанията си, за да изследваме света, който досега само сме гледали, това ще вдъхнови някои хора. По дяволите, това ми вдъхва надежда! Ти нищо ли не изпитваш?
Той протегна ръка и погали Джаксън по главата, който спря да скимти. Маклейн го гледа известно време и накрая кимна в съгласие.
— Ще опитаме с прекъсването на захранването — заяви тя с вида на човек, взел окончателно решение. — Още тази нощ, преди всички, които са отишли да гледат почистването, да са се върнали разочаровани. Аз ще водя една група със свещи и фенерчета и ще се постарая това да изглежда като мисия на добра воля, провеждана от Снабдяването. Ти ще ме последваш няколко часа по-късно с останалите. Ще видим докъде ще стигнем с историята за ремонта, преди да се сблъскаме с неприятности. Надявам се, че доста хора ще останат горе на върха или в леглата си на средните нива, твърде изтощени от изкачването за храна, за да ги е грижа за суматохата отвън.
— В тези ранни часове ще има по-малко трафик — съгласи се Нокс, — така че може би няма да имаме много неприятности.
— Целта ще бъде да ударим Информационния и да го задържим. Бърнард все още се прави на кмет, така че вероятно няма да е там. Но или той ще дойде при нас, или ние ще тръгнем след него, след като завладеем трийсетите нива. Не мисля, че той ще окаже сериозна съпротива, не и след като неговите етажи станат наши.
— Съгласен — кимна Нокс, зарадван, че имат план и че има съюзник. — И хей, благодаря ти за това.
Маклейн се усмихна.
— Добре говориш за механик — отбеляза тя и кимна към кучето. — Освен това Джаксън те харесва, а той никога не греши. Не и за мъжете.
Нокс сведе поглед и осъзна, че продължава да чеше песа. Отдръпна ръка и видя как животното задиша с изплезен език и го загледа настойчиво. В съседната стая някой се засмя на шега. Гласовете на неговите механици се смесваха с тези на служителите от Снабдяването, леко приглушени от стената и вратата. Към смеха се присъединиха звуците на огъвани стоманени пръти, парчета метал, които бяха изчуквани, за да станат остри, и тракането на машини, които вместо нитове изработваха куршуми. В този момент Нокс разбра какво има предвид Маклейн относно предаността. Той я видя в очите на това глупаво куче — видя, че то би направило всичко за него, стига той да го поиска. И си помисли, че тежестта, която усещаше върху гърдите си — тежестта на множеството хора, които изпитваха такава преданост към него и Маклейн, е най-голямата тежест изобщо.
44
Фермата с пръст отдолу изпълваше стълбището с наситената миризма на прясно гниене. Жулиета още не се беше разсънила съвсем, когато се спусна едно ниво и я усети. Нямаше представа колко дълго е спала — струваше й се, че са минали дни, но можеше и да са часове. Беше се събудила с лице, притиснато към решетката, която беше оставила върху него червени линии, и веднага беше поела надолу. Стомахът й къркореше и миризмата от фермата я караше да бърза. Когато стигна двайсет и осмия, вонята, носеща се във въздуха, беше толкова гъста, че тя имаше чувството, че плува през нея. Реши, че това е миризмата на смърт. На погребения. На разкопана глинеста пръст, която изпуска във въздуха всички тези молекули с остър мирис.