Спря на трийсетия — хидропонните ферми — и отвори вратата. Вътре беше тъмно. От коридора се носеше звук — бръмченето на вентилатор или двигател. Беше странно да чуе този тих звук. В продължение на повече от ден не беше чувала нищо друго освен звуците, които самата тя издаваше. Зеленият блясък на аварийното осветление не беше никаква компания — той беше като топлината на умиращо тяло, на батерии, които се изтощават с всеки изпуснат фотон. Но това тук беше нещо движещо се — звук, различен от собственото й дишане и стъпките й и таящ се дълбоко в тъмните коридори на хидропонните ферми.
Тя отново сложи единствения си инструмент и средство за защита като спирачка за вратата, за да се процеди вътре малко светлина. Промъкна се вътре, където миризмата на растителност не беше толкова силна, колкото на стълбището, и тръгна с тихи стъпки по коридора, опряла ръка в стената. Офисите и приемната бяха тъмни и без никакви следи от живот, а въздухът беше сух. На турникета не проблясваше светлина, а и тя нямаше карта или чит, с които да мине през него. Сложи ръце на опорите и го прескочи. Този дребен акт на неподчинение някак й вдъхна сила, сякаш беше приела беззаконието, царящо в това мъртво място, и пълната липса на цивилизация и правила.
Светлината, процеждаща се от стълбището, едва достигаше до първите стаи от поредицата помещения, които ставаха все по-големи. Тя изчака очите й да свикнат, благодарна за тази си способност, изострена от живота дълбоко долу в Механичния и тъмните вътрешности на повредените машини. Когато най-сетне успя да се огледа, онова, което видя, не я ободри. Хидропонните градини бяха изгнили. Тук-там от мрежата окачени тръби висяха дебели като въжета стъбла. Това й позволи да прецени, ако не преди колко време е загинал силозът, то поне кога са умрели градините. Не бяха минали стотици години, нито пък беше станало преди дни. Дори и толкова голям период от време й се видя истинско съкровище от информация — първата следа към отговора на въпроса какво се е случило на това загадъчно място.
Тя почука с кокалчета по едната от тръбите и чу плътен, глух звук, който показваше, че е пълна.
Нямаше растения, но имаше вода! Само при мисълта за това устата й пресъхна. Жулиета се наведе през парапета към помещението. Притисна уста към един от отворите в горната част на тръбата, където трябваше да расте стъбло на растение. Присви плътно устни и засмука. Течността, която докосна езика й, беше солена и противна, но беше течност. И във вкуса й нямаше нищо химическо или токсично, а само усещане за застояли органични вещества. Пръст. Беше съвсем малко по-неприятен от греста и смазката, в която на практика се беше къпала в продължение на две десетилетия.
Затова тя пи, докато утоли жаждата си. И сега, когато се беше натъкнала на вода, осъзна, че ако има още за откриване, може би ще живее достатъчно дълго, за да го намери.
Преди да си тръгне, Жулиета отчупи края на тръба, като запази непокътната запушалката й в единия край. Диаметърът й беше само няколко сантиметра и беше не по-дълга от шейсет сантиметра, но щеше да свърши работа като манерка. Тя внимателно огъна надолу останалата част от счупената тръба и водата започна да се стича. Докато пълнеше своята импровизирана манерка, тя плисна малко вода върху ръцете си, защото все още се страхуваше от замърсяването от външния свят.
След като тръбата й се напълни, Жулиета се промъкна обратно до осветения вход в края на залата. Имаше три хидропонни ферми с тръби, които лъкатушеха през дългите и усукани коридори. Опита се да пресметне грубо наум, но при всички положения щеше да има достатъчно вода за пиене за много дълго време. Вкусът, който оставаше в устата й, беше ужасен и тя нямаше да се изненада, ако я свие корем, но ако успееше да запали огън и да намери достатъчно плат или хартия за горене, дори и това можеше да бъде поправено с преваряване.
Излезе отново на стълбището и се върна при наситените миризми, които беше оставила зад гърба си. Взе ножа си и забърза надолу към следващата част от силоза, завъртя се почти два пъти по стълбата, докато стигна до следващата площадка и отвори вратата.
Миризмата определено идваше от фермите с пръст. И Жулиета отново чу онзи бръмчащ двигател, този път по-силно от преди. Тя подпря вратата, сложи манерката до парапета и надникна вътре.
Миризмата на растителност беше непреодолимо силна. Отпред на слабата зеленикава светлина тя видя гъсти клони да се протягат над парапетите към пътеката. Прескочи предпазните прегради, за да проучи близкия край с ръка, опряна на стената, докато очите й привикнат отново. Определено някъде работеше помпа. Освен това чуваше да капе вода — или имаше теч, или някой кран още работеше. Жулиета усети по тялото й да преминават тръпки, когато листата докоснаха ръцете й. Миризмата на гнило сега беше ясно доловима — беше вонята на плодове и зеленчуци, които гниеха в почвата или по растенията. Чу бръмченето на мухи — звуците на живот.