— Досега сме направили само две дузини от тези — съобщи мъжът и вдигна кофата върху тезгяха.
Нокс бръкна вътре и извади един от тежките цилиндри. Механиците му и дори някои от мъжете и жените в жълто хвърляха нервни погледи към кофата.
— Удряш този край в нещо твърдо — подхвана мъжът зад тезгяха толкова спокойно, сякаш връчваше електрическо реле на клиент и му даваше някой и друг последен съвет за инсталацията, — като например в стена, в под или в приклада на оръжието си. И след това гледай да се отървеш от него.
— Безопасни ли са за носене? — попита Шърли, когато Нокс пъхна един цилиндър в джоба си.
— О, да, нужна е повечко сила.
Няколко души бръкнаха в кофата, за да си вземат по един цилиндър. Нокс улови погледа на Маклейн, когато и тя взе един и го пъхна в джоба на гърдите си. На лицето й беше изписана хладна предизвикателност. Сигурно виждаше колко е разочарован, че и тя ще идва. Той веднага разбра, че няма да излезе на глава с нея.
— Добре — каза тя и обърна сиво-сините си очи към мъжете и жените, които се бяха насъбрали около тезгяха. — Чуйте ме. Трябва да сме в готовност, така че, ако носите оръжие, вземете си и някакви амуниции. Там има ленти брезент. Опаковайте тези неща възможно най-добре, за да не се виждат. Моята група тръгва след пет минути, ясно ли е? Онези от вас, които са във втората група, могат да чакат отзад, далеч от погледите.
Нокс кимна. Хвърли поглед към Марк и Шърли. Двамата щяха да се присъединят към него във втората вълна — онези, които се изкачваха по-бавно, щяха да са първи и да се държат все едно нищо не се е случило. Щяха да ги последват хората с по-здрави крака. Надяваха се, че всички ще успеят да се съберат на трийсет и четвъртия. И двете групи щяха да бият доста на очи и поотделно, а събрани накуп, направо можеха със същия успех да изпеят намеренията си, докато се изкачват.
— Добре ли си, шефе? — Шърли сложи пушката на рамото си и го погледна намръщено.
Той потри брадата си и се зачуди каква част от напрежението и страха му прозира външно.
— Добре съм — промърмори той. — Да.
Марк грабна една бомба, прибра я и положи ръка върху рамото на съпругата си. Нокс усети бодването на съмнението. Искаше му се жените да не участват, поне не омъжените жени. Той продължаваше да се надява, че насилието, за което се подготвят, ще бъде избегнато, но му беше все по-трудно да се преструва, като гледаше как ръцете нетърпеливо хващат оръжията. Сега всички те бяха способни да отнемат живот, а той смяташе, че хората са достатъчно разгневени, за да го направят наистина.
Маклейн пристъпи през процепа в тезгяха и го измери с поглед.
— И така, моментът настъпи — каза тя и протегна ръка.
Нокс я пое. Възхити се на силата на тази жена.
— Ще се видим на трийсет и петия и ще се качим заедно до последното ниво — рече той. — Не започвайте забавата без нас.
— Няма — усмихна се тя.
— И приятно изкачване. — Той погледна към мъжете и жените, които се събираха зад нея. — На всички вас. Късмет и до скоро.
Отвърнаха му мрачни кимвания и стиснати челюсти. Малката армия в жълто започна да се точи през вратата, но Нокс задържа Маклейн.
— Хей — каза й, — не се забърквайте в неприятности, преди да ви настигнем, разбрахме ли се?
Тя го потупа по рамото и се усмихна.
— И когато всичко започне — продължи Нокс, — очаквам ти да си най-отзад, зад…
Маклейн пристъпи по-близо и ръката й сграбчи Нокс за ръкава. Осеяното й с бръчки лице внезапно стана сурово.
— Кажи ми къде ще бъдеш ти, Нокс от Механичния, когато залетят бомбите? Когато тези мъже и жени, които сега ни гледат, се изправят пред най-тежкото си изпитание, къде ще бъдеш ти?
Внезапната атака свари Нокс неподготвен. Тихият й шепот притежаваше цялата сила на вик.
— Знаеш къде ще бъда… — понечи да отговори той.
— Много си прав — прекъсна го Маклейн и пусна ръката му. — И ще е добре да знаеш, че там ще видиш и мен.
46
Жулиета застана напълно неподвижно и се ослуша за звука от стъпките, които се отдалечаваха надолу по стълбището. Можеше да усети вибрациите по парапета. По краката и ръцете й преминаха тръпки. Искаше да извика, да изкрещи на човека да спре, но внезапният приток на адреналин я накара да почувства гърдите си студени и празни. Сякаш някакъв леден вятър беше проникнал дълбоко в дробовете й и беше отнел гласа й. Заедно с нея в силоза имаше още живи хора. И те бягаха.
Тя се отдръпна от парапета и се втурна през площадката, дотича до извитите стъпала и се заспуска по тях толкова бързо, колкото я държаха краката. Един ред стълби по-надолу, когато адреналинът се оттегли, тя събра достатъчно въздух в дробовете си, за да изкрещи „Спри!“, но звукът от босите й стъпала върху металните стълби сякаш заглуши гласа й. Вече не чуваше човека, който тичаше, но не посмя да спре и да се заслуша от страх, че той ще се отдалечи твърде много пред нея. Когато обаче подмина вратата на трийсет и първия, тя се разтревожи, че той би могъл да се шмугне в някое ниво и да се измъкне. А ако в огромния силоз се криеха само шепа хора, тя можеше и никога да не ги открие. Не и ако те не желаеха да бъдат намерени.