По някакъв начин това беше по-ужасяващо от всичко друго — мисълта, че може да изживее остатъка от дните си, като претърсва изоставения силоз и се опитва да оцелее и разговаря с неодушевени предмети, докато някаква група хора правят същото и се крият. Това толкова я напрегна, че й беше нужно известно време, за да се сети и за другата възможност — че това може да е група, която търси нея, и то не с най-добри намерения.
Намеренията им може и да не бяха добри, но ножът й беше у тях.
Тя спря на трийсет и втория, за да се ослуша, вкопчила ръце в парапета. Беше почти невъзможно да затаи дъх, за да е възможно най-тиха — дробовете й изпитваха неудържима нужда да поемат дълбоко въздух. Но тя остана неподвижна, докато пулсът в дланите й вибрираше върху студения парапет. Звукът от стъпките все още се чуваше под нея и сега беше по-силен. Настигаше го! Окуражена, тя хукна отново, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Докато танцуваше надолу по стълбите, се движеше с рамото напред, както правеше в детството си. Едната й ръка се плъзгаше по извития парапет, другата държеше опъната пред себе си, за да пази равновесие, а краката й едва докосваха едно стъпало, преди да полетят към следващото, като внимаваше да не се подхлъзне. При тази скорост подхлъзването можеше да е смъртоносно. В ума й се мяркаха картини на гипсирани крака и ръце и разни истории за злощастни възрастни хора със счупени тазове. Въпреки това тя се насилваше до границите на възможностите си и направо летеше. Само за миг стигна до трийсет и третия. Половин спирала по-късно насред звука от стъпките си тя дочу да се затръшва врата. Спря и вдигна поглед. Наведе се през парапета и надникна надолу. Звукът от стъпките беше изчезнал. Чуваше се само задъханото й дишане.
Жулиета забърза надолу, още веднъж се завъртя по спиралата от стъпала и натисна дръжката на вратата на трийсет и четвъртия. Тя не се отвори, въпреки че не беше заключена. Дръжката изщрака и вратата помръдна, но се опря в нещо. Жулиета задърпа с всички сили, но резултатът беше същият. Дръпна отново и чу как нещо изпука. С крак, опрян в другата врата, тя пробва за трети път. Отметна глава назад, дръпна ръце към гърдите си и ритна с крак…
Нещо се строши. Вратата се отвори широко и тя изпусна дръжката. Отвътре бликна ярка светлина, която се изля през вратата, преди тя да се затръшне отново.
Жулиета отново сграбчи дръжката. Отвори вратата, като се стараеше да запази равновесие. В коридора вътре се търкаляше счупената половина на дръжка за метла. Другата половина висеше от дръжката на вратата. Парчетата се виждаха ясно на ослепителната светлина наоколо. Лампите над главата й работеха на пълна мощност. Докъдето стигаше погледът, по тавана се виждаха ярки правоъгълници. Жулиета се ослуша за шум от стъпки, но не чу нищо друго освен жуженето на лампите. Червеното око на турникета пред нея примигваше отново и отново, сякаш знаеше някакви тайни, които не искаше да й разкрие.
Тя се изправи, приближи се до машината и погледна вдясно, където през една стъклена стена се виждаше конферентна зала, в която осветлението също беше пуснато на пълна мощност. Жулиета прескочи преградите с вече привично движение и извика за поздрав. Гласът й отекна, но прозвуча някак различно в осветения въздух, ако това изобщо беше възможно. Тук, вътре, имаше живот, електричество и други уши, които да чуят гласа й. Това правеше ехото някак по-слабо.
Тя подмина офисите, като надничаше във всеки от тях в търсене на следи от живот. Из цялото място цареше пълна бъркотия. Чекмеджетата бяха изсипани на пода, металните шкафове с документи бяха преобърнати и скъпоценната хартия беше разхвърляна навсякъде. Едно от бюрата беше обърнато към нея и Жулиета видя, че компютърът работи и екранът му е запълнен със зелен текст. Имаше усещането, че е навлязла в някакъв приказен свят. За два дни (ако беше спала толкова дълго) мозъкът й постепенно се беше приспособил към бледозеления блясък на аварийното осветление, беше свикнал с мисълта, че трябва да живее в един изоставен свят без енергия. Тя все още усещаше върху езика си вкуса на онази противна вода, а сега крачеше през разхвърляни, но иначе нормални на вид работни места. Представи си как хората от следващата смяна (дали в тези офиси работеха на смени?) се връщат от стълбището със смях, започват да ровят из документите, да оправят мебелите и да се захващат отново с работа.