Мисълта за работата я накара да се запита какво ли са вършели тук. Никога не беше виждала такова вътрешно разположение. Докато се оглеждаше с интерес, тя почти забрави как тичаше надолу по стълбите — беше не по-малко любопитна за тези стаи и захранването, отколкото за стъпките, довели я тук. След един завой тя стигна до широка метална врата, която за разлика от останалите, не се отвори. Жулиета я натисна с цялата си тежест и усети, че тя едва помръдна. Натисна отново металната врата с рамо и започна да я бута сантиметър по сантиметър, докато накрая не успя да се промъкне вътре. Наложи й се да се прехвърли през един висок метален шкаф за документи, който беше избутан пред тежката врата в опит да се попречи тя да бъде отворена.
Стаята беше огромна, поне толкова голяма, колкото генераторната зала и далеч по-голяма от кафетерията. Беше пълна с високи мебели, които бяха по-големи от шкафовете за документи, но нямаха чекмеджета. Вместо това предните им части бяха покрити с примигващи светлини — червени, зелени и кехлибарени.
Жулиета разрови документите, които се бяха изсипали от шкафа. Докато го правеше, осъзна, че не може да е сама в стаята. Някой беше издърпал шкафа пред вратата и го беше направил отвътре.
— Има ли някой?
Тя вървеше през редиците от високи машини — предполагаше, че са именно машини. Те жужаха с електрически звук и от време на време бръмчаха и потропваха, сякаш вътрешностите им бяха заети с нещо. Зачуди се дали това не е някакъв вид странна електростанция, която може би осигурява осветлението. Или пък вътре имаше купища акумулатори? Когато видя всичките шнурове и кабели от задната страна на устройствата, реши, че е по-вероятно да са акумулатори. Нищо чудно, че осветлението беше толкова ярко. Това беше като двайсет от акумулаторните зали на Механичния, събрани накуп.
— Има ли някой тук? — извика тя. — Няма да ви сторя нищо лошо.
Тя прекоси стаята, като се ослушваше за някакво движение, докато не стигна до машина, чиято врата беше отворена. Когато надникна вътре, Жулиета не видя акумулатори, а платки като онези, които Уокър запояваше, откакто се помнеше. Всъщност вътрешността на тази машина странно наподобяваше вътрешността на компютъра в диспечерската… Жулиета отстъпи, когато осъзна какво гледа.
— Сървърите — прошепна тя.
Намираше се в Информационния отдел на този силоз. Трийсет и четвърто ниво. Разбира се.
Откъм отсрещната стена се чу стържещ звук като от плъзгане на метал върху метал. Жулиета затича в тази посока, стрелвайки се между високите устройства, като се чудеше кой, по дяволите, бяга от нея и къде възнамерява да се скрие.
Тя заобиколи последната редица сървъри и видя как една част от пода се движи и парче от металната решетка се мърда, за да закрие някакъв отвор. Жулиета се хвърли към пода, дрехата й от покривка за маса се оплете около краката й, а ръцете й сграбчиха ръба на капака, преди той да се затвори. Точно пред себе си видя пръстите на някакъв мъж да стискат ръба на решетката. Непознатият извика уплашено, като не спираше да сумти от полаганите усилия. Жулиета се опита да дръпне обратно решетката, но нямаше опора. Едната ръка изчезна. На нейно място се появи нож, който търсеше да пореже пръстите й.
Жулиета подложи крака под себе си и седна, за да намери опора. Дръпна решетката и когато го направи, усети как ножът клъцна пръста й.
Тя изкрещя. Мъжът отдолу също изкрещя. Той се подаде, като държеше ножа между двамата. Ръката му трепереше и острието отразяваше лампите над главите им. Жулиета пусна металния капак и стисна ръката си, от която капеше кръв.
— Успокой се! — извика тя и се дръпна вън от обсега му.
Мъжът приведе глава и след това отново я вдигна. Погледът му се плъзна покрай Жулиета, сякаш зад нея идваха още хора. Тя потисна желанието си и тя да погледне. Реши да се довери на тишината, в случай че той се опитва да я заблуди.
— Кой си ти? — попита тя.
Обви част от дрехата около ръката си, за да я превърже. Забеляза, че мъжът, който беше с дълга и рошава брада, носеше сив гащеризон. Спокойно можеше да е ушит и в нейния силоз — толкова малки бяха разликите. Той я гледаше втренчено. Тъмната му коса беше чорлава и падаше върху лицето му. Той изсумтя, изкашля се в ръката си и сякаш се готвеше да се мушне под пода и да изчезне.