— Остани — каза Жулиета. — Не искам да ти сторя нищо лошо.
Мъжът погледна наранената й ръка и ножа. Жулиета видя тънката струйка кръв, която се стичаше към лакътя й. Раната я болеше, но за времето, прекарано в Механичния, беше имала и по-тежки злополуки.
— С-с-съжалявам — промърмори мъжът.
Той облиза устни и преглътна. Ножът трепереше неконтролируемо.
— Името ми е Джулс — каза тя, като осъзна, че този мъж е по-уплашен от нея самата. — Твоето как е?
Той хвърли поглед към острието на ножа, което държеше странично между двамата, сякаш се поглеждаше в огледало. Поклати глава.
— Няма име — прошепна той със сух и стържещ глас. — Няма нужда.
— Сам ли си? — попита тя.
Той сви рамене.
— Соло — отвърна той. — Години. — Вдигна поглед към нея. — От къде… — Отново облиза устни, прочисти гърлото си, очите му се овлажниха и проблеснаха на светлината — идваш? Кое ниво?
— Бил си съвсем сам в продължение на години? — невярващо попита Жулиета.
Дори не можеше да си го представи.
— Не идвам от никое ниво — каза му тя. — Идвам от друг силоз.
Произнесе последните думи тихо и бавно, разтревожена какво може да причини тази новина на този на вид крехък мъж.
Но Соло кимна, сякаш в това имаше смисъл. Жулиета не очакваше такава реакция.
— Външността… — Соло погледна отново ножа, извади ръката си от дупката, сложи го върху решетката и го плъзна далеч от двамата. — Безопасна ли е?
Жулиета поклати глава.
— Не — отвърна тя. — Имах костюм. Не ми се наложи да вървя дълго. Но въпреки това не би трябвало да съм жива.
Соло поклати глава. Вдигна поглед към нея. От ъгълчетата на очите му се спускаха мокри дири, които изчезваха в брадата му.
— Никой от нас не трябва да е жив — каза той. — Никой.
47
— Какво е това място? — обърна се Лукас към Бърнард.
Двамата стояха пред голяма схема, която покриваше стената като тапет. Диаграмите бяха прецизни, а надписите — богато украсени. На нея бе поместена координатна мрежа с кръгове, които бяха на равно разстояние един от друг с линии помежду им. Във всеки от тях имаше означени детайли. Няколко кръга бяха задраскани с червено мастило. Беше точно от онези внушителни диаграми, които той се надяваше един ден да постигне със звездните си карти.
— Това е нашият Завет — простичко обясни Бърнард.
Лукас често го беше чувал да говори по подобен начин за главните компютри над главите им.
— Това сървърите ли са? — попита той, като се осмели да приглади с ръце листа хартия, който беше с размера на малък чаршаф за легло. — Разположени са като сървърите.
Бърнард пристъпи до него и потри брадичката си.
— Хъмм. Интересно. Наистина е така. Не го бях забелязал досега.
— Какво е тогава? — Лукас погледна по-отблизо и видя, че всеки кръг е номериран.
Освен това в единия ъгъл имаше и плетеница от квадрати и правоъгълници с успоредни линии, разположени на интервали между тях и отделящи подобните на кутии очертания едно от друго. В тях нямаше други подробности, но отдолу с големи букви беше изписана думата „Атланта“.
— Ще стигнем и до това. Ела да ти покажа нещо.
В дъното на стаята имаше врата. Бърнард вървеше отпред и запалваше още лампи.
— Кой друг идва тук, долу? — попита Лукас, докато го следваше.
Бърнард му хвърли поглед през рамо.
— Никой.
Лукас не хареса този отговор. На свой ред той хвърли поглед назад с чувството, че се спуска на място, от което хората не се връщат.
— Знам, че това може да ти се струва прекалено внезапно — добави Бърнард, след което изчака Лукас да се присъедини към него и обгърна рамото му с малката си ръка. — Но нещата се промениха тази сутрин. Светът се променя. А това рядко е приятно.
— Заради… почистването ли е? — За малко щеше да каже „Заради Жулиета ли е?“.
Снимката й пареше върху гърдите му.
Лицето на Бърнард стана сурово.
— Нямаше почистване — отсече той. — Сега върху главите ни ще се стовари адът и ще умрат хора. Разбираш ли, силозите са били проектирани именно с тази цел — да се избегне това.
— Проектирани — повтори Лукас.
Сърцето му сякаш забрави да бие. Умът му обработваше информацията и накрая отбеляза, че Бърнард бе казал нещо, в което няма смисъл.
— Съжалявам — рече той, — не казахте ли силозите?
— Ще трябва да се запознаеш с това. — Бърнард посочи към малкото бюро, срещу което стоеше на вид крехък дървен стол.