— Сам ли живееш тук? — попита Жулиета. — Няма ли никой друг?
Усети слабата нотка на надежда, с която зададе този въпрос.
Соло поклати глава.
— Ами по-надолу? — Жулиета огледа раната си.
Кървенето почти беше спряло.
— Не ми се вярва — каза той. — Макар че и аз понякога мисля, че има някой. Откривам, че някой домат липсва, но предполагам, че са плъховете. — Той се загледа в ъгъла на стаята и добави: — Не мога да ги хвана всичките. Стават все повече и повече…
— Въпреки това понякога мислиш, че има и други? Други оцелели? — настоя тя, искаше й се той да се съсредоточи.
— Да. — Той потърка брадата си и огледа стаята, сякаш трябваше да направи нещо за нея, нещо, което човек предлага на гостите си. — Понякога откривам, че някои неща са преместени. Откривам оставени неща. Заварвам светлините за растеж включени. След това си спомням, че аз съм ги включил.
Той се засмя на думите си. Това беше първото непринудено нещо, което тя го виждаше да прави, и Джулс си каза, че вероятно го е правил доста често през годините. Човек се смееше или за да запази здравия си разум, или защото се е отказал от него. И в двата случая обаче се смееше.
— Мислех си, че аз съм оставил ножа пред вратата. След това открих тръбата. Зачудих се дали не е била оставена от някой наистина, ама наистина голям плъх.
Жулиета се усмихна.
— Аз не съм плъх — увери го тя.
Оправи покривката, приглади косата си и се зачуди какво ли се е случило с другото парче плат.
Соло, изглежда, се замисли над думите й.
— И така, колко години са минали? — попита тя.
— Трийсет и четири — отвърна той, без да се замисля.
— Трийсет и четири години? Откакто си сам?
Той кимна и на нея й се зави свят. Главата й се замая при мисълта да прекараш толкова време сам, без никой друг наоколо.
— На колко години си? — попита го тя.
Не изглеждаше много по-стар от нея.
— На петдесет — отвърна той. — Почти съм сигурен, че следващия месец навършвам толкова — усмихна се. — Забавно е да говориш. — Посочи стаята около себе си. — Понякога разговарям с разни неща и си подсвирквам. — Погледна я право в очите. — Бива ме в подсвиркването.
Жулиета осъзна, че вероятно тъкмо се е била родила, когато са се случили събитията тук, каквито и да са били те.
— Как точно си успял да оцелееш през всичките тези години? — попита го тя.
— Не знам. Не съм имал намерение да оцелея в продължение на години. Опитах се да изкарам още няколко часа. Те се трупаха. Ядях. Спях. И аз… — Той извърна поглед, отиде до един от рафтовете и започна да рови из някакви консерви, повечето от които бяха празни.
Намери една с отворен капак, без етикет, и й я подаде.
— Фасул? — предложи й той.
Първоначалният й импулс беше да откаже, но нетърпеливото изражение на злощастното му лице я разубеди.
— Разбира се — отвърна тя и осъзна колко е гладна.
Все още усещаше неприятния вкус на водата от по-рано, примесен с този на стомашните киселини и на неузрелия домат. Соло пристъпи по-близо и тя взе да рови в течната консерва, докато накрая намери шушулка суров зелен фасул. Пъхна я в устата си и задъвка.
— Освен това ходя по голяма нужда — стеснително добави той. — Не е красиво. — Поклати глава и започна да рови за фасул. — Тъй като съм сам, просто ходя в тоалетната на някой апартамент, докато накрая не мога да търпя миризмата.
— В апартамент? — повтори Жулиета.
Соло потърси място къде да остави фасула. Накрая го сложи на пода, до малка купчина друг боклук.
— Не може да се почиства. Няма вода. Съвсем сам съм — обясни той смутен.
— Откакто си бил на шестнайсет — предположи Жулиета, след като пресметна наум. — Какво се е случило тук преди трийсет и четири години?
Той вдигна ръце.
— Каквото се случва винаги. Хората полудяват. Достатъчно е да се случи само веднъж — усмихна се той. — Никой не е ценен, защото притежава здрав разум. Аз също. Дори сам не го оценявам. Просто издържаш ден, после година и за това няма награда. Няма нищо велико в това, че съм нормален. В това, че не съм луд. — Той се намръщи. — След това имаш един лош ден и започваш да се безпокоиш за себе си, нали разбираш? Нужен е само един такъв ден.
Той внезапно седна на пода, кръстоса крака и придърпа плата на гащеризона си, който се беше набръчкал на коленете.
— Силозът ни имаше един лош ден. Това се оказа достатъчно. — Той вдигна поглед към Жулиета. — Нямаше никакво признание за годините, изминали преди това. Никакво. Искаш ли да седнеш?