Той посочи пода. Тя отново не можа да откаже. Седна по-далеч от вмирисаното легло и се облегна на стената. Имаше толкова неща, които трябваше да обмисли.
— Как оцеля? — попита тя. — Искам да кажа, след онзи лош ден? И после?
Тя веднага съжали, че е задала този въпрос. Не беше важно да знае отговора му. Но изпитваше някаква нужда, навярно да зърне за миг онова, което я очаква, или се страхуваше, че да оцелее на това място, може да е по-лошо, отколкото да умре отвън.
— Като не спирах да се страхувам — призна той. — Човекът, при когото моят баща е бил сянка, беше началникът на Информационния отдел. На това място. — Той кимна. — Баща ми беше добра сянка. Знаеше за тези помещения. Беше един от двамата или тримата души, които знаеха. Още след първите няколко минути на битката той ми показа това място и ми даде ключовете си. Привлече вниманието към себе си и внезапно аз се оказах единственият човек, който знаеше за това място. — Той сведе за момент поглед към скута си и после отново вдигна очи.
Жулиета осъзна защо той изглежда толкова по-млад. Не беше просто заради страха и стеснителността, а заради очите. В тях беше заключен безкрайният ужас на изпитанието от младежките му години. Тялото му просто беше остаряло около замръзналата във времето душа на уплашено момче.
Той облиза устните си.
— Никой от тях не е оцелял, нали? От онези, които излязоха навън? — Соло потърси отговорите на въпросите си върху лицето й.
Тя можеше да почувства как през всяка пора на тялото му струи безумна надежда.
— Не — тъжно отвърна Жулиета, като си припомни усещането да гази телата и да пълзи върху тях.
Сякаш оттогава бяха минали седмици, а не дни.
— Значи си ги видяла там, отвън? Мъртви?
Тя кимна.
— Гледката към външността не се запази дълго. — Соло наведе глава. — В първите дни се промъкнах горе веднъж. Все още имаше доста битки. С времето се промъквах все по-често и стигах по-далече. Открих бъркотията, останала след тях. Но не съм намирал тяло от… — той се замисли — може би двайсет години.
— Значи известно време тук, вътре, е имало и други хора?
— Понякога идваха тук — той посочи тавана, — при сървърите. И се биеха. Биеха се навсякъде. Разбираш ли, с времето ставаше все по-лошо. Биеха се за храна, за жени, заради самата битка. — Той се извъртя и посочи назад към друга врата. — Тези стаи са като силоз в силоза. Замислени са да издържат десет години. Но могат да издържат и по-дълго, ако си Соло.
Той се усмихна.
— Какво имаш предвид с това силоз в силоза?
— Разбира се — кимна той. — Съжалявам. Свикнал съм да говоря с някой, който знае всичко, което и аз знам. — Смигна й и Жулиета осъзна, че има предвид себе си. — Не знаеш какво е силоз.
— Разбира се, че знам — възрази тя. — Родена съм и съм израснала в място точно като това. Само дето предполагам, че ти би казал, че все още дните ни са добри и ние не оценяваме това.
Соло се усмихна.
— Тогава какво представлява силозът? — попита той и на лицето му се появи младежко предизвикателство.
— Той е… — Жулиета търсеше подходящите думи — нашият дом. Сграда като онези на хълма, но под земята. Силозът е част от света, в който живеем. Вътрешната част — добави тя, осъзнала, че е по-трудно да го опише, отколкото си мислеше.
— Това означава думата за теб — засмя се Соло. — Но ние през цялото време използваме думи, без наистина да ги разбираме. — Той посочи към рафта с металните кутии. — Цялото истинско познание е в тях. Всичко, което някога се е случвало. — Той я стрелна с поглед. — Чувала ли си израза „разярен като бик“? Или че някой „гледа като бик“?
— Разбира се — кимна тя.
— Но какво е бик? — попита той.
— Някой, който е необуздан. Или зъл.
Соло се засмя.
— Толкова неща не знаем — каза той и заразглежда ноктите си. — Силозът не е светът. Той не е нищо. Този термин, тази дума идва отпреди много време, още когато посевите са растели отвън и са се простирали по-далече, отколкото стига погледът — той махна към пода, сякаш беше някаква просторна местност, — във времената, когато е имало повече хора, отколкото можело да бъдат преброени, и когато всички са имали много деца.
Той вдигна поглед към нея. Започна да разтрива ръцете си, сякаш беше притеснен, че е заговорил за правенето на деца пред жена.
— Отглеждали са толкова много храна — продължи той, — че макар да е имало доста хора, те не са могли да я изяждат цялата, не и наведнъж. Затова я складирали за тежки времена. Взимали голямо количество зърно и го изсипвали в огромни силози, които се извисявали над земята…