— Силози — повтори Жулиета. — Над земята.
Каза си, че той сигурно си измисля и това е някаква заблуда, която е съчинил през дългите десетилетия на самота.
— Мога да ти покажа снимки — сприхаво предложи той, сякаш раздразнен от съмненията й.
Изправи се и бързо отиде до рафта с металните контейнери. Започна да чете малките бели етикети на дъното им, като прокарваше пръсти по тях.
— Аха!
Той грабна една кутия — изглеждаше тежка — и й я донесе. Закопчалката отстрани освободи капака и вътре се показа обемист предмет.
— Остави на мен — каза той, макар тя да не беше помръднала да му помогне.
Той наклони кутията и остави тежкия предмет да падне в дланта му, като го хвана ловко. Беше с размера на детска книжка, но десет или двайсет пъти по-дебела. Жулиета видя ръбовете на извънредно фино отрязаната хартия.
— Сега ще го намеря — увери я той и запрелиства по няколко десетки страници наведнъж от струващата цяло състояние хартия.
След това забави търсенето си до няколко страници наведнъж, докато накрая не започна да прелиства страница по страница.
— Ето — посочи той.
Жулиета се приближи и погледна. Беше като рисунка, но толкова точна, че изглеждаше почти истинска. Все едно гледаше външния свят от кафетерията или снимката на нечие лице върху идентификационна карта, само че цветно. Зачуди се дали в тази книга има батерии.
— Толкова е истинско — прошепна тя и поглади картината с пръсти.
— То е истинско — увери я той. — Това е снимка. Фотография.
Жулиета се възхити на цветовете — зеленото поле и синьото небе й напомниха за измамните картини, които беше видяла на визьора си. Зачуди се дали и това не е измама. Изобщо не приличаше на грубите и размазани фотографии, които някога беше виждала.
Тези сгради — той посочи нещата, които приличаха на големи бели консерви, поставени върху земята — са силози. В тях се съхранява зърното, когато времената са лоши. Докато нещата не се оправят отново.
Той вдигна поглед към нея. Между него и Жулиета имаше само няколко крачки разстояние. Тя можеше да види бръчиците около очите му, както и до каква степен брадата скриваше възрастта му.
— Не съм сигурна какво се опитваш да кажеш — призна тя.
Той я посочи. Посочи и собствените си гърди.
— Ние сме семената — обясни той. — Това е силозът. Сложили са ни тук, докато времената са лоши.
— Кой? Кой ни е сложил тук? И какви са тези лоши времена?
Той сви рамене.
— Но това не върши работа. — Соло поклати глава, после седна отново на пода, погледна към картините в дебелата книга и продължи: — Не можеш да оставиш семената толкова дълго. Не и в такъв мрак. Не можеш.
Той вдигна поглед от книгата и прехапа устни, а в очите му бликнаха сълзи.
— Семената не полудяват — каза й Соло. — Просто не го правят. Имат лоши дни и много добри, но това няма значение. Оставяш ги дълго и още по-дълго, колкото и много да заровиш, и те правят онова, което правят семената, когато са оставени сами твърде дълго…
Той не довърши. Затвори книгата и я притисна към гърдите си. Жулиета го наблюдаваше как я люлее съвсем леко напред-назад в прегръдката си.
— Какво правят семената, когато са оставени твърде дълго? — попита го.
Той се намръщи.
— Гнием — отвърна Соло. — Всички ние. Разваляме се тук, долу, и загниваме толкова, че повече не можем да покълнем. — Той примигна и я погледна. — Никога повече няма да пораснем.
49
Най-лошото беше чакането между рафтовете на Снабдяването. Онези, които можеха, дремеха. Повечето се закачаха нервно помежду си. Нокс не спираше да поглежда към часовника на стената и си представяше какво се случва в силоза. Сега хората му бяха въоръжени и единственото, на което можеше да се надява, беше гладка и безкръвна смяна на властта. Надяваше се, че ще успеят да получат отговорите на въпросите си, да разберат какво се е случвало при онези потайни копелета от Информационния и може би да реабилитират Джулс. Но той знаеше, че е възможно да се случат и лоши неща.
Виждаше го в лицето на Марк и начина, по който той гледаше Шърли. Безпокойството му ясно личеше в извивката на смръщените му вежди и малките бръчици в основата на носа му. Началникът на смяна не можеше да скрие тревогата си за своята съпруга достатъчно добре.
Нокс извади универсалния си инструмент и провери острието. Огледа зъбите си в него, за да види дали между тях не е останало нещо от последното хранене. Докато прибираше инструмента, една от сенките на Снабдяването се появи иззад рафтовете, за да им каже, че имат посетители.