— От кой цвят са тези посетители? — попита Шърли, докато групата събираше оръжията си и се изправяше на крака.
Момичето посочи Нокс.
— Син. Като вашия.
Нокс погали момичето по главата и се запромъква между рафтовете. Това беше добър знак. Останалата част от хората му бяха подранили. Той отиде до тезгяха, докато Марк събираше другите. Наложи се да събуди неколцина. Докато се събираха, пушките потракваха.
Нокс заобиколи тезгяха и видя Пийгьр да влиза през предната врата. Двамата работници от Снабдяването, които охраняваха площадката, го пуснаха да мине.
Пийтър се усмихна, докато се здрависваше с Нокс. Членовете от екипа му от рафинерията го следваха един по един. Бяха заменили обичайното черно на гащеризоните си с по-дискретния син цвят.
— Как вървят нещата? — попита Нокс.
— Стълбището направо скърца от трафика — отвърна Пийтър.
Гърдите му се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух, задържа го и след това го изпусна. Нокс си представи какво темпо бяха поддържали, за да спестят толкова време.
— Всички ли тръгнаха? — попита той, като двамата се отдръпнаха встрани, докато групите се събраха.
Членовете на Снабдяването се представяха или прегръщаха хората, които вече познаваха.
— Да — кимна Пийтър. — Предполагам, че последните ще пристигнат до половин час. Макар че се опасявам, че мълвата, предавана от уста на уста от носачите, се разпространява дори по-бързо, отколкото се движим ние. — Той погледна към тавана. — Готов съм да се обзаложа, че и в момента слуховете се носят над главите ни.
— Имаш подозрения ли? — попита Нокс.
— О, да. Имахме разправия на долния пазар. Хората искаха да знаят за какво е цялата тази суматоха. Джорджи се скара с тях и се притесних, че ще се стигне до размяна на удари.
— Господи, а още не сме се добрали до средните етажи.
— Аха. Започвам да си мисля, че нападение с по-малко хора би имало по-голям шанс за успех.
Нокс се намръщи, но разбираше защо Пийтър смята така. Този мъж беше свикнал да върши много работа само с шепа хора със здрави гърбове. Но вече беше твърде късно да спорят за планове, които вече бяха приведени в действие.
— Е, прекъсванията на захранването вероятно вече са започнали — рече Нокс. — Не ни остава нищо друго, освен да ги следваме по пътя нагоре.
Пийтър кимна сериозно. Погледна мъжете и жените в стаята, които се въоръжаваха и подготвяха екипировката си за още едно бързо изкачване.
— Предполагам, че ще се наложи да си проправим със сила път нагоре.
— Нашият план трябва да бъде чут — заяви Нокс. — Което означава, че се налага да вдигнем малко шум.
— Ами, значи вече сме спечелили. — Пийтър потупа шефа си по ръката.
Той отиде да си вземе оръжие и да напълни манерката си. Нокс се присъедини към застаналите до вратата Марк и Шърли. Онези, които нямаха оръжие, се бяха снабдили с железни прътове, чиито краища бяха ослепително сребристи от заточването с шлайфмашина. Нокс се удивяваше, че всички те инстинктивно знаеха как да изработят оръдия за война. Това беше нещо, което дори сенките знаеха как да правят още в най-ранна възраст. По някакъв начин това познание, тази способност да причиняват вреда един на друг беше дълбоко вкоренена във въображението им.
— Изостават ли другите? — обърна се Марк към Нокс.
— Не много — отвърна Нокс. — Повечето пристигнаха доста бързо. Останалите ще ни настигнат. Вие готови ли сте?
Шърли кимна.
— Да тръгваме — рече тя.
— Добре тогава. Както се казва — напред и нагоре.
Нокс огледа стаята и забеляза как механиците му са се смесили със служителите на Снабдяването. Много от лицата бяха обърнати към него в очакване на някакъв знак или може би на още една реч. Но Нокс нямаше такава. Единственото, което имаше, беше страхът, че води добри хора към смъртта им, че табутата неудържимо се сгромолясват едно след друго и че всичко се случва твърде бързо. Веднъж, след като оръжията бяха създадени, кой щеше да ги унищожи? Дулата върху раменете на тълпата бяха наежени като игленик. Имаше неща като изречените на глас идеи, които беше почти невъзможно да бъдат върнати назад. А той смяташе, че неговите хора се готвят да изрекат още много идеи.
— При мен — изръмжа той и разговорите започнаха да замират.
Хората мятаха раниците на гръб, а в джобовете им подрънкваха опасни неща.
— При мен — повтори той пред утихналата стая и войниците му започнаха да се строяват в колони.