Соло се завъртя от печката, където подгряваше супа и кипваше вода. Той посочи с металната лъжица, от която капеха капки, към бъркотията, направена от нея.
— Не мисля, че те трябва да бъдат четени — каза й. — Поне не и по начина, по който аз ги чета — от начало до край. — Той близна лъжицата, после я върна обратно в тенджерата и започна да разбърква. — Нищо в тях не е подредено. Те са по-скоро нещо като резервни копия на копията.
— Не знам какво означава това — призна Жулиета.
Тя сведе поглед към скута си, където страниците бяха запълнени с картини на животни, наричани „пеперуди“. Крилата им бяха забавно ярки. Зачуди се дали са били големи колкото ръцете й или колкото хора. Все още не си беше изградила усет за размерите на тези създания.
— Сървърите — обясни Соло. — Какво друго според теб бих могъл да имам предвид? Техните резервни копия.
Гласът му прозвуча развълнувано. Тя го наблюдаваше как се суети около печката. Движенията му бяха нервни и превъзбудени и Жулиета осъзна, че тя е тази, която е живяла в отшелничество и невежество, а не той. Соло имаше всички тези книги, десетилетия наред беше чел история и така беше имал възможността да е в компанията на предшествениците им, които тя дори не можеше да си представи. А какъв беше нейният опит? Живот в една тъмна дупка с хиляди други диваци, невежи като нея?
Опита се да запомни това, докато го наблюдаваше как си бърка в ухото и след това разглежда нокътя на пръста си.
— Копия на какво по-точно? — попита тя накрая, като почти се страхуваше от загадъчния отговор, който щеше да последва.
Соло намери две купички. Започна да бърше едната с плата на гащеризона си.
— Копие на всичко — отвърна той. — На всичко, което знаем. На всичко, което някога е било. — Той оставите купите и завъртя копчето на печката, след което добави: — Последвай ме. Ще ти покажа.
Жулиета затвори книгата и я прибра в металната й кутия.
Изправи се и последва Соло, който излезе от стаята и влезе в съседното помещение.
— Не обръщай внимание на мръсотията — каза той и посочи към малкия хълм от боклук, натрупан край едната стена. Приличаше на купчина, изградена от хиляда празни консервни кутии, и миришеше като десет хиляди такива. Жулиета сбърчи нос и преодоля моментния си рефлекс да повърне. Изглежда, вонята не пречеше на Соло. Той застана до малко дървено бюро и запрелиства диаграмите, които висяха от стената върху огромни листове хартия.
— Къде ли е тази, която ми трябва? — зачуди се той на глас.
— Какви са тези неща? — попита Жулиета удивена.
Тя видя един лист, който изгледаше като схема на силоза, но не приличаше на нищо от онова, което имаха в Механичния.
Соло се обърна. Беше метнал няколко листа върху рамото си и тялото му почти не се виждаше под тях.
— Карти — отвърна той. — Искам да ти покажа колко много неща има там, навън. Направо ще се насереш от страх. — Поклати глава и промърмори нещо под нос. — Съжалявам, не исках да кажа това.
Жулиета го увери, че всичко е наред. Тя вдигна ръка към носа си — вонята на гнила храна беше непоносима.
— Ето. Хвани този край. — Соло й подаде ъглите на пет-шест листа хартия.
Той хвана другия край и заедно ги опънаха встрани от стената. Жулиета искаше да му посочи халките в долната част на картите и да му каже, че вероятно някъде наоколо има пръчки или куки, за да могат те да бъдат подпрени, но реши да си държи езика зад зъбите. Когато отвореше уста, миризмата на развалени консерви само ставаше по-силна.
— Това сме ние — каза Соло.
Той посочи едно място върху хартията. Навсякъде имаше тъмни линии със завъртулки. Не приличаше на карта или на схема на нещо, което Жулиета някога беше виждала. Сякаш беше начертано от деца. Почти никъде нямаше прави линии.
— Какво би трябвало да показва това? — попита тя.
— Граници. Земя! — Соло прокара ръце през една непрекъсната форма, която заемаше близо една трета от чертежа, и добави: — Всичко това е вода.
— Къде?
Ръката на Жулиета вече се беше уморила да държи нейния край на листа.
Миризмата и гатанките вече й идваха повече. Почувства се твърде далече от дома. Имаше опасност тръпката от факта, че е оцеляла, да бъде заменена от депресията от дългото и окаяно съществуване, което се очертаваше пред нея за години напред.
— Там, навън! Покрива земята. — Соло посочи неопределено към стените и присви очи, когато видя объркването на Жулиета. — Силозът, този силоз е голям колкото един твой косъм. — Той потупа картата. — Ето тук са всички те. Може би това сме всички останали. Не по-големи от палеца ми. — Той сложи пръста си върху един възел от линии.