Жулиета си помисли, че той изглежда толкова искрен. Наведе се по-близо, за да вижда по-добре, но той я бутна назад.
— Пусни ги — нареди й той.
Плесна ръката й, която държеше краищата на листовете, и приглади картите върху стената.
— Това сме ние. — Той посочи един от кръговете върху най-горния лист.
Жулиета погледна внимателно колоните и редовете и видя, че има близо четири дузини от тях.
— Силоз седемнайсет. — Соло плъзна ръката си нагоре. — Номер дванайсет. Това е осем. А силоз едно е тук, горе.
— Не.
Жулиета поклати глава и се подпря на бюрото, защото краката й се разтрепериха.
— Да. Силоз едно. Ти вероятно си от шестнайсет или от осемнайсет. Спомняш ли си колко дълго вървя?
Тя сграбчи един стол и го дръпна. Отпусна се тежко върху него.
— Колко хълма прекоси?
Жулиета не отговори. Тя мислеше за друга карта и сравняваше мащабите. Ами ако Соло беше прав? Ако имаше петдесет или повече силоза и всички те се събираха върху пространство, голямо колкото палеца? Ако Лукас беше прав за това колко далече са звездите? Тя искаше да пропълзи в някоя дупка и да се скрие там. Имаше нужда от малко сън.
— Веднъж се чух със силоз едно — продължи Соло. — Беше много отдавна. Не съм сигурен колко се справят другите…
— Почакай. — Жулиета се изпъна на стола. — Какво искаш да кажеш с това, че си се чул с тях?
Соло не се обърна и продължи да гледа картата. Той прокарваше ръце от един силоз към следващия с детинско изражение на лицето.
— Те се обадиха. Проверяваха какво е положението. — Той извърна поглед встрани от картата и от нея и го насочи към отсрещния край на стаята. — Не говорихме дълго. Не знаех всички процедури. Не бяха много доволни от това.
— Добре, но как го направи? Можем ли сега да се обадим на някого? Радио ли ползва? Имаше ли малка антена — малко, черно, стърчащо нещо… — Жулиета се изправи, приближи се до него, сграбчи рамото му и го завъртя.
Колко ли още неща знаеше този мъж, които можеха да й помогнат, но които тя не бе в състояние да изкопчи от него?
— Соло, как говори с тях?
— С една жица — отвърна той, сви ръцете си в шепи и покри ушите си с тях. — Просто говориш в нея.
— Трябва да ми покажеш — настоя тя.
Соло сви рамене. Прелисти още веднъж няколко от картите, намери онази, която му трябваше, и притисна останалите към стената. Беше схемата на силоза, която беше видяла преди малко — страничен изглед, разделен на три части, разположени една до друга. Тя му помогна да задържи останалите листове настрани.
— Жиците са тук. Вървят във всички посоки.
Той проследи дебелите разклонения от линии, които преминаваха от външните стени до краищата на листа. Бяха означени с миниатюрни букви. Жулиета се наведе по-отблизо, за да ги разчете — разпозна много технически означения.
Тези са за захранването — посочи тя линиите с назъбени символи над тях.
— Аха — кимна Соло. — Вече нямаме собствено захранване. Мисля, че получаваме назаем от другите. Напълно автоматично.
— Получавате го от другите?
Жулиета се почувства още по-обезсърчена. Колко ли още неща от решаващо значение знаеше този мъж и ги смяташе за незначителни?
— Имаш ли да добавиш още нещо? — попита го тя. — Да имаш летящ костюм, който да може да ме отнесе в моя силоз? Или пък под всички етажи минават тайни тунели, по които можем съвсем спокойно да стигнем дотам?
Соло се засмя и я изгледа така, сякаш е луда.
— Не — отвърна той. — Тогава ще има едно семе, а не много. Един лош ден ще унищожи всички ни. Освен това копачите са мъртви. Погребани са.
Той посочи едно скрито местенце — квадратна стая встрани от Механичния. Жулиета погледна по-отблизо. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае всеки етаж от дълбоко долу, но това помещение не би трябвало да съществува.
— Какви са тези копачи?
— Машините, които са изкопали пръстта. Нали се сещаш, онези, които са създали това място. — Той прокара ръка по цялата дължина на силоза. — Предполагам, че са били твърде тежки, за да бъдат преместени, затова са излели стените точно над тях.
— Работят ли? — попита Жулиета.
В главата й започна да се оформя идея. Сети се за мините и как помагаше в копаенето на ръка на скалите. Помисли си каква ли машина би могла да изкопае цял силоз и се зачуди дали тя не би могла да бъде използвана, за да копае между силозите.
— Няма начин — цъкна с език Соло. — Нищо долу не работи. Всичко там е повредено. Освен това — той стовари ръката си по средата на дълбоко долу — има наводнение до… — Той се обърна към Жулиета. — Почакай. Да не би да искаш да излезеш? Да отидеш някъде?