— Не трябваше да те оставям тук — поклати глава Бърнард. — Това беше глупаво. Можеше и двамата да сме…
— Е, никой от нас не пострада, сър. Накарахме ги да побягнат надолу по стълбите. Мисля, че всичко приключи.
Бърнард го потупа по ръката.
— Помогни ми да стигна до сървъра — каза той. — Трябва да докладваме за това.
Лукас кимна. Знаеше кой сървър има предвид Бърнард. Помогна му да се изправи. Питър Билингс се намръщи, когато двамата тръгнаха, олюлявайки се, по задимения коридор.
— Нещата не отиват на добре — призна Бърнард на Лукас, когато двамата се отдалечиха от останалите.
— Но нали спечелихме?
— Още не. Щетите няма да се ограничат само дотук. Не и днес. Ще трябва да останеш известно време долу. — Бърнард направи гримаса и се опита да върви сам. — Не можем да рискуваме да се случи нещо и с двама ни.
Лукас не изглеждаше доволен от това. Той въведе кода си в голямата врата, извади идентификационната си карта, избърса нечия кръв от нея и от ръката си и след това прекара картата през четеца.
— Разбирам — каза той накрая.
Бърнард знаеше, че е избрал правилния човек. Остави Лукас да затвори тежката врата и се отправи към сървъра най-отзад. Отново се олюля и щеше да падне върху номер осем. Подпря се и си почина за малко, докато замайването премина. Лукас го настигна и вече беше извадил своето копие на шперца от гащеризона си, преди Бърнард да се добере до задната част на помещението.
Бърнард се облегна на стената, докато Лукас отваряше сървъра. Началникът на Информационния все още беше твърде разтърсен, за да забележи светлинния код, примигващ върху лицевия панел на сървъра. Ушите му още звънтяха и не чу сигнала.
— Какво означава този звук? — попита Лукас.
Бърнард го погледна въпросително.
— Да не е противопожарна аларма? — Лукас посочи тавана.
Бърнард най-сетне също го чу. Той се запрепъва към задната част на сървъра, докато Лукас отключваше, и избута младия мъж встрани.
Каква беше вероятността да се случи това? Дали вече знаеха? Само за два дни животът на Бърнард беше излязъл от равновесие. Той бръкна в платнената торбичка, извади слушалките и ги сложи върху наранените си уши. Мушна конектора в гнездото с номер „1“ и с изненада чу пиукане. Линията звънеше. Той беше този, който се обаждаше.
Побърза да извади конектора и да отмени обаждането и тогава видя, че светлината над „1“ не примигва, мигаше тази над „17“.
Бърнард усети как стаята се завъртя пред очите му. Обаждаше му се мъртъв силоз. Нима някой беше оцелял? След всички тези години? Някой с достъп до сървърите? Ръката му трепереше, докато пъхаше конектора в гнездото. Зад него Лукас го питаше нещо, но Бърнард не чуваше нищо през слушалките.
— Здравейте? — дрезгаво каза той. — Има ли някой?
— Здравей — отвърна един глас.
Бърнард намести слушалките. Махна на Лукас да млъкне. Ушите му още звънтяха и той усещаше в устата си вкуса на кръвта от носа си.
— Кой е? — попита той. — Чуваш ли ме?
— Чувам те — отвърна гласът. — Ти този ли си, който си мисля, че си?
— Кой, по дяволите, е това? — Бърнард пръсна слюнки. — Как имаш достъп до…?
— Ти ме изпрати навън — каза гласът. — Изпрати ме да умра. Бърнард се прегърби и краката му се вкочаниха. Кабелът се разви и за малко не дръпна слушалките от главата му. Лукас го хвана под мишниците, за да не се строполи по гръб.
— Там ли си? — попита гласът. — Знаеш ли коя съм?
— Не — отвърна той, но знаеше.
Беше невъзможно, но знаеше.
— Изпрати ме да умра, шибаняк!
— Знаеше правилата! — крещеше Бърнард на един призрак. — Знаеше!
— Млъкни и ме слушай, Бърнард! Просто си затваряй шибаната уста и ме слушай много внимателно!
Бърнард чакаше. Усещаше металния вкус на собствената си кръв.
— Идвам за теб. Прибирам се у дома и идвам да почистя.
Пета част
53
Марк се препъваше надолу по огромното стълбище. Ръката му се плъзгаше по хладния парапет. Беше пъхнал пушката под мишницата си, ботушите му се хлъзгаха в кръвта. Почти не чуваше виковете около себе си — риданията на ранените, докато ги сваляха надолу по стълбите, като почти се налагаше да ги влачат, ужасените викове на любопитните тълпи на всяка площадка, крясъците на мъжете, преследващи него и останалите механици от ниво на ниво и заплашващи с отмъщение.
Звънтенето в ушите му заглушаваше по-голямата част от шума. Причината беше във взрива, ужасния взрив. Не този, който беше разбил вратите на Информационния — Марк беше подготвен за него и беше приклекнал с останалите. Не беше и втората бомба — онази, която Нокс беше запратил дълбоко в леговището на врага им. Беше последната — онази, която не беше очаквал и която беше изпаднала от ръцете на белокосата старица от Снабдяването.