Бомбата на Маклейн. Беше избухнала точно пред него и беше отнела слуха му, както бе отнела и нейния живот.
И Нокс, якия и непоколебим началник на Механичния — неговия шеф и добър приятел, — го нямаше вече.
Ранен и уплашен, Марк бързаше надолу по стъпалата. Беше далеч от безопасността на дълбоко долу и отчаяно искаше да намери жена си. Съсредоточи се върху това вместо върху онова, което вече беше минало, и се опита да не мисли за експлозията, покосила приятелите му, съсипала плановете им и погребала всички надежди да получат справедливост.
Отгоре отекнаха изстрели, последвани от пронизителния звук на куршуми, които се удряха в стомана — слава богу, само в стомана. Марк се движеше максимално далече от външния парапет и от прицела на враговете, които безмилостно обстрелваха бегълците от площадките нагоре. Хората от Механичния и от Снабдяването бягаха и се биеха на повече от десетина нива. Марк безмълвно се молеше мъжете горе да спрат и да дадат възможност на останалите да си починат, но тропотът на ботушите и куршумите не секваше.
След още половин ниво той настигна трима служители на Снабдяването. Мъжът в средата бе ранен и го носеха. Ръцете му бяха увиснали върху раменете на другите двама, а кръвта му цапаше жълтите им гащеризони. Той им изкрещя да продължат да слизат, но не успя да чуе собствения си глас, а само го почувства в гърдите си. Част от кръвта, върху която се хлъзгаше, беше негова.
Притиснал силно ранената си ръка към гърдите и положил пушката в свивката на лакътя, Марк се подпираше с другата ръка на парапета, за да не се претърколи по стълбището с главата надолу. Зад гърба му нямаше съюзници, поне не и живи такива. След последната престрелка той беше изпратил останалите напред, а самият той едва беше успял да се измъкне. И въпреки това враговете продължаваха неуморно да напредват. Марк спираше от време на време и започваше да рови из джобовете си за ненадеждните амуниции, зареждаше и стреляше нагоре по стълбището, без да се прицелва, просто за да прави нещо. Да ги забави.
Той спря да си поеме дъх, наведе се през парапета и насочи пушката си нагоре. Следващият патрон се оказа дефектен. Но куршумите, които изсвистяха към него, не бяха.
Той се сгуши край централната колона на стълбището и презареди. Пушката му не беше като техните. Можеше да изстрелва само по един куршум след зареждане и беше трудно да се прицели с нея. Те разполагаха с модерни оръжия, за които той не беше и чувал, и от тях изстрелите се сипеха с честотата на ускорен от страх пулс. Приближи се до парапета и погледна към долната площадка. Видя любопитни лица да надничат през открехнатата врата и пръсти, вкопчени в касата. Тук беше. Площадката на петдесет и шестия — последното място, където беше видял жена си.
— Шърли!
Той извика името й и се спусна, олюлявайки се, докато стигна до площадката. Като се придържаше по-близо до вътрешната част, извън полезрението на преследвачите си, той огледа мрачните лица.
— Жено! — изкрещя той, сложил шепи пред устата си и забравил, че ужасното звънтене е само в неговите уши, а не и в техните. — Къде е тя?
Една уста се раздвижи сред навъсената тълпа. Гласът беше глухо и далечно бръмчене.
Някой друг посочи надолу. Лицата се свиха от страх и открехнатата врата се затръшна, когато изсвистя поредният рикоширал куршум. Стълбището се тресеше от всички уплашени крака долу и онези горе, които ги преследваха. Марк погледна незаконните захранващи кабели, провесени през перилата, и си спомни, че фермерите се опитваха да откраднат електричество от долното ниво. Той се затича надолу по стълбите, като следваше дебелите кабели и отчаяно се надяваше да открие Шърли.
Едно ниво по-надолу, убеден, че съпругата му е вътре, Марк се осмели да излезе на откритото пространство на площадката и се втурна през нея. Хвърли се напред към вратата. Изсвистяха изстрели. Марк сграбчи дръжката и я дръпна, като крещеше името на жена си на уши, които бяха също толкова глухи, колкото и неговите. Вратата помръдна, задържана от жилави невидими ръце. Той затропа по стъкления прозорец, като остави розов отпечатък от дланта си, и изкрещя да му отворят и да го пуснат вътре. До краката му затракаха нетърпеливи куршуми — един от тях удари вратата. Марк приклекна, покри главата си и се затича обратно към стълбището.