Поне научи, че новините са добри. Готвеше се да се махне, когато жена му се появи неочаквано от разтревожената тълпа и го стресна.
Очите й се разшириха, когато го позна. После погледът й се насочи към ранената му ръка.
— О, господи!
Прегърна го и притисна лице във врата му. Марк я обгърна с едната си ръка. Пушката остана помежду им и студеното й дуло докосваше потрепващата му буза.
— Добре ли си? — попита той.
Шърли се притисна силно към врата му, челото й намери рамото му и тя каза нещо, което той не успя да чуе, но усети върху кожата си. Тя се отдръпна, за да огледа ръката му.
— Не мога да чувам — обясни й той.
— Добре съм — повтори тя по-високо. — Не бях там. Не бях там, когато се е случило всичко това. Вярно ли е, че Нокс е мъртъв? Какво стана? Толкова ли зле беше?
Тя се съсредоточи върху раната му. Беше приятно да усеща дланите й върху ръката си — те бяха силни и уверени. Тълпата оредя, когато хората от Механичния се оттеглиха по-надолу по стълбището. Няколко души, облечени в жълтите гащеризони на Снабдяването, изгледаха студено Марк и хвърлиха поглед на раната му, сякаш се опасяваха, че тя скоро ще се превърне в техен проблем.
— Нокс е мъртъв — каза той на жена си. — Маклейн също. Както и още неколцина. Бях там, когато избухна бомбата.
Той сведе поглед към ръката си, която тя беше оголила, разкъсвайки парцаливата му и изцапана долна риза.
— Улучиха ли те? — попита тя.
Той поклати глава.
— Не знам. Случи се толкова бързо. — Той хвърли поглед през рамото си. — Къде отиват всички? Защо не се скрием тук?
Шърли стисна зъби и кимна с глава към вратата, около която беше пълно с хора с жълти гащеризони.
— Не мисля, че сме желани — отвърна тя високо, така че да я чуе. — Трябва да почистя тази рана. Струва ми се, че в теб има парчета от бомбата.
— Добре съм — настоя той. — Просто те търсех. Бях се побъркал от притеснение.
Той видя, че жена му плачеше, следите от стичащите се сълзи се открояваха между капчиците пот.
— Мислех си, че вече те няма — призна тя.
Наложи му се да чете по устните й, за да разбере какво казва.
— Мислех, че са… че ти си…
Тя прехапа устни и го погледна с нетипичен за нея страх. Марк никога не беше виждал жена си така развълнувана — нито от някой сериозен теч, нито от срутването в мината, което беше хванало в капан няколко близки нейни приятели, нито дори когато Жулиета беше изпратена да чисти. И това го уплаши повече, отколкото бомбите и куршумите.
Да побързаме да настигнем останалите — предложи той и хвана ръката й. Усещаше напрежението на площадката и втренчените погледи, които ги молеха да си вървят.
Когато от горе отново се разнесоха викове и хората от Снабдяването се прибраха в безопасност зад вратата, Марк си даде сметка, че този кратък миг на отдих е приключил. Но всичко беше наред. Беше открил съпругата си. Тя не беше пострадала. Сега вече никой не можеше да му навреди.
Когато стигнаха заедно до сто трийсет и деветия, Марк разбра, че са успели. Краката му бяха издържали някак. Загубата на кръв не го беше спряла. С помощта на жена си бе подминал последната площадка преди Механичния и единственото, за което можеше да мисли, беше как ще се справи с онези копелета, стрелящи по тях от горе. В Механичния щяха да контролират положението, да са в безопасност сред своите хора и да имат предимството, че са на своя територия. И което беше по-важното, щяха да могат да превържат раните му и да си починат малко. Имаше неимоверна нужда от почивка.
За малко не се спъна и не падна на последните няколко стъпала. Краката му не очакваха края на спускането, не бяха подготвени за равна земя вместо още стъпала, по които да слизат. Когато коленете му поддадоха и Шърли го подхвана, той най-сетне забеляза струпването на хора при охранителния пункт, водещ към Механичния.
Екипът, останал, докато другите се качваха нагоре, за да се бият, беше свършил доста работа. През широкия вход на пункта бяха заварени стоманени плочи. Металните листове се простираха от пода до тавана и от стена до стена. Покрай единия ръб хвърчаха искри, докато някой довършваше работата си от вътрешната страна. Бежанците и ранените се бяха струпали в тълпа, която бе създала внезапна суматоха, докато хората отчаяно се опитваха да влязат вътре. Механиците се бутаха в преградата. Крещяха и удряха върху стоманените плочи, обезумели от страх.