Значи такова е усещането да те застрелят — вцепенено си помисли той. Падна по последните няколко стъпала, изгуби усещането за краката си и се строполи на решетката.
Най-долният етаж беше почти празен. До малкия отвор стоеше един човек. Втори човек наполовина беше влязъл в него и риташе с крака по корем.
Марк видя, че това е Шърли, която гледаше назад към него. И двамата лежаха на пода. Там беше толкова удобно. Стоманата под бузата му беше хладна. Нямаше повече стъпала, по които да слиза, повече патрони, които да зарежда. Нямаше нищо, по което да стреля.
Шърли крещеше. Не беше толкова доволна като него, че лежи там.
Едната й ръка се протегна към него през онзи малък черен правоъгълник, протегна се под грубо отрязаните стоманени плочи. Тялото й се плъзна напред, дърпано от някаква сила от другата страна и бутано от онзи човек в жълто, който все още стоеше до странната стена от стомана, където някога е бил входът към дома му.
— Върви — каза й Марк.
Искаше му се да можеше да го изкрещи. Като говореше, пръскаше кръв по пода пред себе си.
— Обичам те…
И сякаш по команда краката й изчезнаха в мрака, а виковете й бяха погълнати от онази правоъгълна тъмна паст.
Тогава мъжът в жълто се обърна. Очите му се разшириха, устата му зяпна. После тялото му беше обхванато от конвулсиите на ожесточените изстрели, забиващи се в него.
Това беше последното нещо, което Марк видя — смъртния танц на този мъж.
И той някак съвсем далечно почувства за един кратък миг как краят му настъпва.
55
Уокър остана в леглото, заслушан в звуците на далечните сблъсъци. Виковете, разнасящи се на входа на Механичния, отекваха чак до неговия коридор. След това се чу познатият пукот на оръжия — бам, бам, бам на добрите, последван от ратататата на лошите.
Разнесе се невероятен гръм — ревът на барут в стомана, и за момент тракането на оръжията спря. Отново прозвучаха викове. Обувки изтрополиха по коридора покрай вратата му. Тропотът на крака беше несекващият ритъм на музиката на този нов свят. Уокър я чуваше от леглото си дори когато се завиеше през глава и сложеше възглавницата върху ушите си, дори и когато отново и отново се молеше на глас всичко това да спре.
Заедно с тропота на обувки в коридора прозвучаха още викове. Уокър се сви на топка, притиснал колене към гърдите, и се зачуди колко ли е часът, ужасен, че е сутрин и трябва да става.
За кратко време настъпи тишина, в която се грижеха за ранените, а техните стонове бяха твърде слаби, за да проникнат през плътно затворената му врата.
Уокър се опита да заспи, преди музиката да зазвучи отново. Но както винаги тишината беше по-лоша. По време на затишията той ставаше неспокоен в очакване на избухването на следващата престрелка. Нетърпението му да заспи често прогонваше съня. Започваше да се страхува, че със съпротивата е свършено, че лошите са победили и сега идват за него…
Някой почука на вратата — малък и гневен юмрук, който опитният му слух не можеше да сбърка. Четири отсечени по-чуквания и след това вече я нямаше.
Шърли. Беше оставила дажбата му за закуска на обичайното място и бе отнесла снощната му почти недокосната вечеря. Уокър изсумтя и обърна старите си кости на другата страна. Обувките трополяха. Неизменно бързаха, неизменно бяха неспокойни и непримирими. И някога тихият му коридор, толкова отдалечен от машините и помпите, изискващи грижи, сега беше като оживен път. В момента важна беше входната зала, тя беше фунията, в която се изливаше цялата омраза. Хората си казваха, майната му на силоза, на хората горе и на машините долу! Просто продължаваха да се бият за тази безполезна територия, да трупат тела и от двете й страни, докато някой не се предаде. Правеха го, защото това беше вчерашната кауза и защото никой не искаше да си спомня по-назад от вчерашния ден.
Но Уокър си спомняше…
Вратата на работилницата внезапно се отвори. През пролуката на мръсния си пашкул Уокър видя Дженкинс — младеж на двайсетина години, но с брада, от която изглеждаше по-възрастен, момчето, което беше наследило цялата тази бъркотия след смъртта на Нокс. Младежът се втурна през лабиринта от работни маси и разхвърляни части, насочвайки се право към леглото на Уокър.
— Станал съм — изпъшка Уокър.
— Не, не си. — Дженкинс го смушка в ребрата с дулото на оръжието си. — Хайде, старче, ставай!
Уокър се дръпна назад. Размаха ръка на момчето да си върви.
Дженкинс го изгледа сериозно, брадатото му лице се намръщи, а младите му очи тревожно се присвиха.