Помисли си, че има нужда от помощ. Огледа всичко, което трябваше да се свърши, и както винаги мислите му се върнаха към Скоти, неговата сянка, отишла да работи в Информационния, там, където не можеха да го защитят. Имаше един промеждутък от време, който сега се отдалечаваше от него и изчезваше в хлъзгавото минало, когато Уокър беше щастлив човек. Тогава животът му трябваше да свърши, за да не изтърпява всичкото страдание, което беше последвало. Но той беше преминал през този кратък период на блаженство и сега почти не си го спомняше. Не можеше да си представи как е могъл да става сутрин с нетърпеливо очакване и да заспива доволен в края на деня.
Сега вече изпитваше само страх и ужас. А също и съжаление.
Той беше започнал всичко това — целия този шум и насилие. Уокър беше убеден в това. Всеки загубен живот тежеше на неговите плещи. Всяка пролята сълза беше заради неговите действия. Никой не го казваше, но той можеше да усети, че хората го мислят. Едно кратко съобщение до Снабдяването, една услуга за Жулиета, просто шанс тя да получи малко достойнство и възможност да провери своята налудничава и ужасна теория, да се скрие от погледа, а ето каква поредица от събития беше последвала, какъв изблик на гняв и безсмислено проливане на кръв.
Той реши, че не си е заслужавало. Сметките му винаги стигаха дотук — не си заслужаваше. Сякаш вече нищо не си заслужаваше.
Наведе се над работната маса и остави старите си ръце да заработят. Това правеше, винаги беше правил това. Сега вече нямаше как да избяга от него, нямаше как да спре тези ръце с тънката им като хартия кожа, тези длани с дълбоки линии по тях, които сякаш никога не свършваха, дори и когато трябваше да имат край. Проследи линиите до кокалестите си китки, където минаваха тънките малки вени, които наподобяваха заровени проводници със синя изолация.
Едно порязване и той щеше да се срещне със Скоти и да види Жулиета.
Беше изкушаващо.
Особено след като осъзна, че където и да бяха, независимо дали свещениците наистина знаеха нещо, или просто бяха луди, и двамата му приятели се намираха на далеч по-добри места от него…
56
Една тънка нишка от медна жица беше извита под прави ъгли спрямо останалите. Беше като площадка, стърчаща встрани от голямото стълбище — малко равно пространство насред усуканата спирала. Когато Жулиета обви пръсти около жицата и се помъчи да я съедини, тази стърчаща нишка се заби в пръста й и я убоде като гневно насекомо.
Жулиета изруга и разтръска ръка. За малко да изпусне другия край на жицата, която щеше да падне няколко нива надолу.
Избърса окървавеното място в сивия си гащеризон, след това довърши снаждането и закрепи жиците към парапета, за да не са толкова обтегнати. Все още не разбираше как са се разхлабили, но всичко в този порутен силоз сякаш се разпадаше, включително и нейните сетива.
Тя се наведе далеч напред над парапета и постави ръка върху плетеницата от тръби и тръбопроводи, закрепени към бетонната стена на стълбището. Опита се да усети с изтръпналите си от студения въздух ръце вибрация от вода, течаща в някоя от тръбите.
— Откри ли нещо? — провикна се надолу към Соло.
Сякаш имаше някакво съвсем леко потрепване в пластмасовия тръбопровод, но това можеше да е и пулсът й.
— Мисля, че да!
Тънкият глас на Соло отекна далеч под нея.
Жулиета се намръщи и надникна надолу в слабо осветения процеп между стоманените стъпала и дебелия бетон. Щеше да се наложи да отиде да го види с очите си.
Остави малката си чанта с инструменти на стълбите — нямаше опасност някой да се спъне в нея — и като прескачаше по две стъпала наведнъж, се заспуска надолу по спиралата, към дълбините на силоза. Електрическите проводници и дългата змия на тръбите се появяваха пред очите й при всяко завъртане на стълбището. Капките лилаво лепило бележеха всяка връзка, която тя с много труд беше прерязала и закрепила на ръка.
Другите проводници минаваха покрай нейните, пълзейки от Информационния отдел високо горе, за да захранят осветлението на долните ферми. Жулиета се чудеше кой ли ги е монтирал. Не е бил Соло, тези проводници са били опънати в началото на упадъка на силоз седемнайсет. Соло просто беше имал късмета да наследи упоритата и отчаяна работа, свършена от други. Лампите за растеж сега се подчиняваха на таймерите си, а растителността се подчиняваше на порива си да разцъфва и на фона на застоялата воня от смазка, бензин, влага от наводненията и запарен въздух полъхът на узрели плодове и зеленчуци, които растяха неконтролируемо, можеше да бъде усетен от разстояние от няколко площадки.