— Това е нищо време!
Жулиета се мъчеше да преодолее обезсърчението си. Две години й се струваха цяла вечност. И какво изобщо щяха да намерят дълбоко долу? В какво състояние щеше да е главният генератор? Или копачите? Машина, потопена в сладка вода, можеше да се запази, стига до нея да не достига въздух, но веднага щом някаква част от нея бъде изложена на влиянието му от помпите, тя би започнала да корозира. Неприятното въздействие на кислорода върху влажния метал обричаше всичко полезно тук, долу, на унищожение. Машините и инструментите трябваше незабавно да бъдат подсушени и след това смазани. А тъй като те бяха само двама…
Жулиета наблюдаваше ужасено как Соло се наведе, изплиска встрани мазния слой отгоре и загреба с шепи от мръсотията под него. Сръбна от водата шумно и доволно.
Добре, ако само единият от двама им работеше усърдно за спасяването на машините, това нямаше да е достатъчно.
Може би щеше да успее да спаси резервния генератор. За него щеше да е необходима по-малко работа и той пак щеше да им осигури изобилие от енергия.
— Какво ще правим две години? — попита Соло, избърса брадата си с опакото на ръката и вдигна поглед към нея.
Жулиета поклати глава.
— Няма да чакаме две години — отвърна тя.
Последните три седмици в силоз седемнайсет й бяха предостатъчни. Тя обаче не изрече това на глас.
— Добре — каза той и сви рамене.
Соло затропа нагоре по стълбището в прекалено големите си ботуши. Сивият му гащеризон също беше твърде провиснал, сякаш все още беше малко момче, опитващо се да носи дрехи, шити за баща му. Той се присъедини към Жулиета на площадката и й се усмихна през лъщящата си брада.
— Май имаш още проекти — рече й щастливо.
Тя мълчаливо кимна. Соло наричаше „проект“ всичко, върху което двамата работеха — независимо дали беше поправка на отдавна изгоряла и зле направена електрическа инсталация, подобряване на фермите или ремонт на някое осветително тяло. А той твърдеше, че обожава проектите. Тя реши, че това е нещо от младостта му, някакъв механизъм за оцеляване, който той е измислил през годините и който му позволява да се заеме с всяко нещо с усмивка вместо с ужас или с усещане за самота.
— О, предстои ни доста сериозен проект — увери го Жулиета, която вече се плашеше от предстоящата работа.
Тя започна да съставя наум списък на всички инструменти и резервни части, които трябваше да открият по обратния път нагоре.
Соло се засмя и изръкопляска.
— Добре — каза той. — Да се връщаме в работилницата!
Той завъртя пръст над главата си, имаше предвид дългото изкачване, което ги очакваше.
— Още не — възрази тя. — Първо трябва да обядваме нещо във фермите. След това ще се отбием в Снабдяването за още някои неща. И после имам нужда да остана за малко сама в залата със сървърите. — Жулиета се извърна встрани от парапета и дълбоката шахта със сребристозелена вода под него, след което добави: — Преди да се захванем със задачите в работилницата, бих искала да се обадя на някого…
— Да се обадиш! — нацупи се Соло. — Без обаждания. Прекарваш цялото си време с онова глупаво нещо.
Жулиета не му обърна внимание и се отправи към стълбите. Започна уморителното изкачване нагоре до Информационния — петото за три седмици. Знаеше, че Соло е прав — тя наистина прекарваше твърде много време в обаждания, твърде много време с тези слушалки на ушите, заслушана в пиукането им. Знаеше, че това е налудничаво, че бавно губи разсъдъка си тук, но седеше зад онзи празен сървър с микрофон до устата и слушалките на ушите, които караха света да утихне. С тази жица тя се свързваше от един мъртъв свят с такъв, който приютяваше живот, и това беше единственото нещо в силоз седемнайсет, което я караше да се чувства нормална.
57
…била годината, в която Гражданската война обхванала трийсет и трите щата. В този конфликт били погубени повече американски животи, отколкото във всички последвали конфликти, взети заедно, защото всяка смърт била смърт на свои. За четири години земята била опустошена, димът над бойните полета и развалините се разпръснал, за да разкрие как брат лежал върху брата. Повече от половин милион живота били погубени. Някои смятат, че действителният брой е бил почти два пъти по-голям. Човешкият живот бил изпълнен с болести, глад и мъка…
Страниците на книгата проблеснаха в пурпурно точно когато Лукас стигна до описанието на бойните полета. Той спря да чете и вдигна поглед към лампите отгоре. Постоянният им бял блясък беше заменен от пулсиращо червено, което означаваше, че някой е в залата със сървърите над него. Той махна сребристия конец, който се беше закачил на коляното му, и го постави внимателно върху корицата на книгата. Затвори стария том и го върна грижливо в ламаринената му кутия, която след това пъхна в празното място на полицата. Сега широката стена от сребристи кутии беше цяла. Тихо прекоси стаята, наведе се над компютъра и размърда мишката, за да събуди монитора.