— Все пак ме убеди да те държим на възможно най-безопасното място. Ще те уведомя, ако успея да уредя да се видиш с нея.
Бърнард се наведе напред и стисна рамото на Лукас.
— Благодаря ти за търпението. Радвам се, че имам подчинен, който разбира колко важна е тази работа.
— О, разбирам това напълно — увери го Лукас. — Ще направя всичко в името на силоза.
— Добре. — Бърнард отново стисна рамото му и се изправи. — Продължавай да четеш Реда. Особено разделите, свързани с бунтовете и метежите. Искам да научиш какво се прави, в случай че — опазил ни Господ — нещо се случи по време на твоето дежурство.
— Ще го направя — обеща Лукас.
Той остави оглозгания кокал и избърса пръсти в салфетката. Бърнард се обърна да си върви.
— О… — Той спря и се обърна към него. — Знам, че не е необходимо да ти го напомням, но при никакви обстоятелства не трябва да отговаряш на обажданията от този сървър. — Той посочи с пръст предната част на машината. — Още не съм говорил за теб с другите началници на Информационни отдели и назначаването ти на този пост ще бъде… ъъъ… сериозно застрашено, ако говориш с когото и да е от тях преди официалното си встъпване в длъжност.
— Шегувате ли се? — поклати глава Лукас. — Сякаш бих искал да говоря с някой, който успява да изнерви дори вас. Не, благодаря.
Бърнард се усмихна и избърса челото си.
— Ти си добър човек, Лукас. Радвам се, че те имам.
— А аз се радвам да ви служа — отвърна Лукас.
Той се пресегна за ново ребърце. Усмихна се на създателя си и Бърнард му се усмихна в отговор. Накрая възрастният мъж се обърна и си тръгна. Тропотът на обувките му иззвънтя по стоманените решетки, преди да заглъхне при масивната врата, която държеше Лукас затворник между машините с всичките им тайни.
Лукас ядеше и слушаше как Бърнард набира на бравата новия си код — последователност от познати, но неизвестни пиукания, — код, който Лукас вече не притежаваше.
За твое добро е — беше му казал Бърнард. Той сдъвка парче тлъстина, докато тежката врата се затваряше, а червените светлини под краката му и по стълбата примигнаха.
Лукас остави кокала върху подноса. Бутна картофите настрани и сподави желанието си да повърне при вида им, когато се сети къде лежат костите на баща му. Остави подноса върху решетката, издърпа краката си от стълбата и отиде при задната страна на отворения утихнал сървър.
Лесно извади слушалките от торбичката им. Плъзна ги върху ушите си и дланите му докоснаха триседмичната брада по лицето му. Хвана кабела и пъхна конектора в гнездото с номер „17“.
Последваха поредица от пиукания, докато течеше свързването. Той си представи звъна от другата страна и примигващите светлини.
Лукас зачака, неспособен да си поеме дъх.
— Ало? — чу се мелодичен глас в слушалките му.
Лукас се усмихна.
— Здравей — каза той.
Седна, облегна се на сървър четирийсет и се настани по-удобно.
— Как вървят нещата при вас?
58
Уокър размахваше ръце над главата си, докато се опитваше да обясни новата си теория относно начина, по който вероятно работи радиото.
— И така, тези предавания са като вълни във въздуха, разбираш ли? — Той сякаш гонеше с пръсти невидимите гласове, а над него от гредите на тавана висеше окачена третата голяма антена, която беше направил за два дни. — Тези вълни се движат нагоре-надолу по проводника, нагоре-надолу. — Той жестикулираше, за да покаже дължината на антената. — Ето защо колкото е по-дълга, толкова по-добре. Така тя улавя повече вълни от въздуха.
— Но ако тези вълни са навсякъде, тогава защо ние не улавяме нито една от тях?
Уокър поклати глава и размаха одобрително пръст. Въпросът беше добър. Дяволски добър.
— Този път ще ги хванем — обеща той. — Доближаваме се. — Настрои новия усилвател, който беше конструирал и който беше далеч по-мощен от малкото устройство в старата радиостанция на кръста на Ханк, след което добави: — Слушай.
Стаята се изпълни с пукот и съскане, сякаш някой усукваше листове тънка пластмаса.
— Не го чувам.
— Това е защото не си достатъчно тих. Слушай.
Ето. Звукът беше слаб, но през съскането се чу бученето на шум от предаване.
— Чух го!
Уокър кимна с гордост. Не толкова от това какво беше направил, колкото заради блестящия си ученик. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още е затворена. Говореше със Скоти само когато тя беше затворена.
— Онова, което не разбирам, е защо не мога да го направя по-ясно. — Той се почеса по брадичката. — Освен ако причината е в това, че сме твърде дълбоко под земята.