Уокър вдигна ръка. Разговорът продължаваше.
— Не. Можеш да оставиш комплекта. Заместник Робъртс вече е тук с нейния. Докато разговаряме, тя оглежда за улики….
— Аз работя, докато той не прави нищо! — чу се някакъв слаб глас отстрани.
Уокър се обърна към Шърли, докато през радиото се разнесе смях — явно шегата се беше харесала на повече от един човек. Уокър отдавна не беше чувал някой да се смее. Но на него не му беше до смях. Той объркано смръщи вежди.
— Какво не е наред? — попита Шърли. — Успяхме! Поправихме го!
Тя стана от стола и се обърна, сякаш се готвеше да изтича да съобщи новината на Дженкинс.
— Почакай! — Уокър избърса брадата си с длан и размаха вилицата си към разхвърляната колекция от частите на радиостанцията.
Шърли спря на крачка от него и се обърна да го погледне с усмивка.
— Заместник Робъртс? — попита Уокър. — Коя, в името на всички нива, е тази?
59
Жулиета включи лампите в Лабораторията за костюми, докато влачеше последния си товар от Снабдяването. За разлика от Соло тя не приемаше постоянния източник на захранване за даденост. Обстоятелството, че не знаеше откъде идва енергията, я караше да се тревожи, че няма да е вечна. Затова, докато Соло имаше навика и дори се чувстваше длъжен да включва на максимална мощност всяка лампа и да я оставя да свети, тя се опитваше да запази загадъчната енергия възможно най-дълго.
Остави последните насъбрани отпадъци върху леглото си и се сети за Уокър. Дали не беше стигнал до това да живее на работното си място, като е правил същото като нея? Дали причината не беше в манията и желанието му да продължава да работи върху поредицата от проблеми, които никога не свършваха, докато накрая не му е останало нищо друго, освен да започне да спи само на няколко крачки от тях?
Колкото повече разбираше стареца, толкова по-далече от него и по-самотна се чувстваше тя. Седна и заразтрива краката си — бедрата и прасците й бяха изтощени от последното изкачване. През изминалите седмици сигурно краката й бяха заякнали като на носач, но въпреки това я боляха през цялото време и тъпата болка в тях се превърна в постоянно усещане. Когато стегнеше мускулите си, тя ставаше остра и мъчителна, което до известна степен Жулиета предпочиташе. Острото и отчетливо усещане беше за предпочитане пред тъпата болка. Тя предпочиташе усещания, които може да разбере.
Събу си обувките — странно беше да мисли за тези намерени неща като за свои — и се изправи. Беше почивала достатъчно. Не можеше да си позволи по-дълга отмора. Отнесе брезентовата си чанта до една от хубавите работни маси — всичко в Лабораторията за костюми беше по-хубаво, отколкото онова, с което беше разполагала в Механичния. Дори частите, които бяха направени така, че да се повредят, бяха конструирани с такова химическо и инженерно съвършенство, че тя започваше да го оценява едва сега, когато разбираше злите им намерения. Беше събрала цяла купчина шайби и уплътнения — хубавите бяха от Снабдяването, а лошите от остатъците в Лабораторията, — за да разбере как действа системата. Беше ги подредила в задната част на основната си работна маса и те й напомняха как бе прокудена от нейния силоз с жестокото намерение да бъде убита.
Изсипа частите от Снабдяването и се замисли колко е странно да има достъп и да живее в това забранено сърце на друг силоз. Още по-странното беше да се възползва от тези работни маси, от тези безукорни инструменти, подредени, за да изпращат на смърт хора като нея.
Жулиета огледа стените и десетината костюми за почистване, които висяха на стойките си в различна степен на завършеност. Беше като да живееш и да работиш в стая, пълна с призрачни видения. Ако някой от тези костюми скочеше и започнеше да се движи сам, тя нямаше да се изненада. Ръцете и краката им бяха издути така, сякаш бяха пълни, а огледалните визьори спокойно можеха да крият любопитни лица. Тези висящи форми й правеха компания. Те я наблюдаваха безстрастно, докато подреждаше находките си на две купчини — първата бе с нещата, от които се нуждаеше за своя следващ голям проект, а втората с останалите полезни вещи, които беше събрала без ясна представа за какво точно ще ги използва.
Във втората група попадна една ценна зареждаща се батерия с малко кръв върху нея, която Жулиета още не беше успяла да забърше. В съзнанието й проблясваха картини от някои сцени, на които беше попаднала, докато тършуваше за материали. Като например двамата мъже, които се бяха самоубили в главния офис на Снабдяването, лежаха с преплетени ръце и прерязани вени и ръждиво петно кръв около тях. Това беше една от най-ужасните сцени — спомен, от който не можеше да се отърси. В силоза имаше разпръснати още доказателства за насилие. Цялото място беше обитавано от духове. Тя напълно разбираше защо Соло ограничава обиколките си до градините. Освен това му съчувстваше за навика всяка нощ да барикадира залата на сървърите с шкафа за документи, макар да беше сам от години. Жулиета не го обвиняваше. Тя самата пускаше резетата на Лабораторията за костюми всяка нощ, преди да легне да спи. Не вярваше в духове, но това нейно убеждение беше поставено на изпитание от постоянното усещане, че е следена — ако не от истински хора, то от самия силоз.