Тя започна работа по въздушния компресор. Както винаги изпитваше удоволствие да върши нещо с ръцете си. Да поправя нещо. Да се разсейва. Първите няколко нощи, след като беше оцеляла от ужасното премеждие да бъде изпратена да чисти и се бе добрала до този мъртъв силоз, тя беше търсила дълго и упорито място, където да може наистина да спи. В никакъв случай не можеше да е в помещението под сървърите, не и с вонята от купчините боклуци на Соло, с която беше просмукано това място. Тя пробва апартамента на началника на Информационния, но мисълта за Бърнард й пречеше дори да седне там. Диваните на разните офиси не бяха достатъчно дълги. Постелята, която си направи на топлия под в залата със сървърите беше удобна, но щракането и бръмченето на всички тези високи кутии почти я докара до лудост.
Колкото и да беше странно, Лабораторията за костюми с увисналите й привидения беше единственото място, където успя да се наспи. Вероятно беше заради инструментите, които бяха навсякъде, оксижените и гаечните ключове и стените от чекмеджета, пълни с всички конектори и приспособления, които можеше да си представи. Ако имаше намерение да поправя каквото и да било, дори себе си, то онова, което й беше необходимо, се намираше в тази стая. Двете други места в силоз седемнайсет, където се беше почувствала като у дома, бяха затворническите килии, в които спеше понякога по време на придвижването си нагоре-надолу. Чувстваше се добре и когато седеше зад онзи празен сървър, за да разговаря с Лукас.
Тя си мислеше за него, докато прекосяваше стаята, за да вземе метчик с подходящ размер от един от огромните метални шкафове за инструменти. Пъхна го в джоба си, издърпа един от завършените костюми за почистване и се удиви колко е тежък, спомнила си неудобството, когато носеше костюм съвсем като този. Тя го сложи върху масата и свали заключващата яка на шлема. Отнесе я на пробивната машина и внимателно направи първоначален отвор. Стегна яката с менгеме, след това вкара метчика в отвора и се захвана да прави нова резба за въздушния шланг. Още се бореше с това и мислеше за последния си разговор с Лукас, когато в стаята нахлу уханието на пресен хляб, последвано от Соло.
— Здравей! — извика той от прага.
Жулиета вдигна поглед и му кимна да влезе. Завъртането на метчика изискваше усилие и металната дръжка се забиваше в дланите й, а по челото й бяха избили капчици пот.
— Изпекох още хляб.
— Ухае чудесно — промърмори тя.
Откакто беше научила Соло как да пече хляб, не можеше да го накара да спре. Големите метални кутии с брашно, върху които беше сложил рафтовете си с консервени кутии, бяха извадени една по една, докато той експериментираше с различни рецепти. Тя си напомни да го научи да приготвя повече неща и да впрегне трудолюбието му в полезни занимания.
— Освен това нарязах краставици — обяви той с гордост, все едно беше извършил нещо нечувано.
В толкова много отношения Соло си беше останал с навиците на тийнейджър — включително и по отношение на кулинарията.
— След малко ще хапна — обеща му тя.
С усилие накрая успя да прокара метчика през целия водещ отвор и направи толкова добра резба, все едно идваше направо от Снабдяването. Метчикът излезе с лекота, както щеше да го направи и винтът.
Соло сложи чинията с хляба и зеленчуците върху работната маса и издърпа един стол.
— Над какво работиш? Друга помпа? — Той хвърли поглед към големия въздушен компресор на колела и шланговете, които излизаха от него.
— Не. Това ще отнеме твърде много време. Опитвам се да измисля как да дишам под вода.
Соло се засмя. Задъвка парче хляб, докато не осъзна, че тя не се шегува.
— Говориш сериозно.
— Така е. Помпите, от които наистина се нуждаем, се намират в отводнителните басейни в самото дъно на силоза. Просто трябва да закарам част от електричеството на Информационния долу до тях. Ще пресушим мястото за седмици или месеци вместо за години.