— Да дишаш под вода — повтори той и я погледна, сякаш тя е тази, която се е побъркала.
Не е кой знае колко по-различно от начина, по който стигнах дотук от моя силоз. — Тя обви наконечника на въздушния шланг със силиконова лента и след това започна да го навива в яката. — Тези костюми са херметични, което ги прави непромокаеми. Единственото, от което се нуждая, е постоянно подаване на въздух и мога да работя долу колкото си искам. Така или иначе, достатъчно дълго, за да мога да пусна помпите.
— Мислиш, че те още работят?
— Би трябвало. — Тя взе един гаечен ключ и стегна накрайника толкова здраво, колкото се осмеляваше. — Проектирани са да са потопени под вода и са с просто устройство. Просто Им е нужно захранване, което тук, горе, имаме в изобилие.
— Аз какво ще правя? — Соло избърса ръцете си и поръси трохи върху работната й маса.
Взе си ново парче хляб.
— Ти ще наблюдаваш компресора. Ще ти покажа как да го пускаш и как да го дозареждаш с гориво. Ще инсталирам една от портативните радиостанции на заместниците в шлема, така че ще можем да разговаряме. Ще трябва да си поиграя с истинска плетеница от шлангове и електрически проводници. — Тя му се усмихна. — Не се тревожи, ще ти намеря работа.
— Не се тревожа — отвърна Соло.
Той пое дълбоко дъх, сдъвка парче краставица и погледът му се насочи към компресора.
Жулиета видя, че точно като тийнейджър, който има желание, но няма практика, Соло още не е усвоил изкуството да лъже убедително.
60
…момчетата от другата страна на лагера. Тези резултати бяха внимателно наблюдавани от експериментаторите, които се преструваха на съветници. Когато насилието излезе извън контрол, експериментът беше прекратен преждевременно. Онова, което започна в Робърт Кейв като експеримент с две дузини момчета с почти еднакъв произход и морални ценности, се превърна в явлението, познато в областта на психологията като „сценарий вътре и вън от групата дребните забележими разлики като начина, по който някой носеше шапката си, и интонацията при говорене се превръщаха в непростими престъпления. Когато започнаха да хвърчат камъни и атаките между лагерите станаха кървави, експериментаторите нямаха друг избор, освен да сложат край на…
Лукас не можеше да чете повече. Той затвори книгата и се облегна на високите полици. Усети неприятна миризма, доближи корицата на старата книга до носа си и я помириса. Накрая реши, че миризмата идва от него. Кога за последен път се беше къпал? Режимът, с който беше привикнал, беше излязъл от релси. Нямаше ги крещящите деца, които да го будят сутрин, нито вечерният лов на звезди, нито пък слабо осветеното стълбище, което да го отведе до леглото в дома му, за да започне всичко отначало на следващия ден. Вместо това спеше неспокойно, като се въртеше и мяташе в скритото спално помещение на трийсет и пето ниво. Имаше дузина койки, но той беше съвсем сам. Имаше проблясващи червени светлини, които да го известяват, че има компания. Имаше разговори с Бърнард и Питър Билингс и дълги разговори с Жулиета, когато тя се обадеше и той имаше възможност да й отговори. В промеждутъците четеше книги. Книги с история, която беше в разрез с общоприетото и се отнасяше за милиарди хора и още повече звезди. Истории за насилие, за лудостта на тълпите, за криволичещия път на живота, за въртящи се в орбита слънца, които един ден щяха да изгорят, за оръжия, които можеха да сложат край на всичко, и за болести, които почти го бяха сторили.
Колко дълго можеше да продължава по този начин? Да чете, да спи и да яде? Седмиците вече му се струваха като месеци. Не можеше да следи колко дни са изминали, да разбере колко дълго е носил този гащеризон и дали е време да го смени с онзи, който беше в сушилнята. Понякога имаше чувството, че сменя и пере дрехите си по три пъти на ден. Със същата лекота можеше да е и два пъти седмично. Вонеше така, сякаш беше минало доста време.
Той облегна глава върху металните кутии с книги и затвори очи. Не беше възможно нещата, които четеше, да са истина. Един толкова пренаселен и странен свят нямаше смисъл. Когато се замислеше за мащабите му и за този живот, погребан под земята, за изпращането на хора да чистят, за вълнението, свързано с това кой, какво и от кого е откраднал, понякога му се завиваше свят и изпитваше вцепеняващия ужас на човек, застанал над някаква бездна, който вижда мрачната истина далече долу, но е неспособен да я проумее, преди здравият му разум да се завърне и реалността да го издърпа обратно от ръба.