Той не беше сигурен колко дълго седя така, замечтан за различни времена и места, когато осъзна, че червените примигващи светлини са се появили отново.
Лукас върна книгата в металната й кутия и се изправи на крака. Компютърният екран му показа, че на вратата на стаята със сървърите е Питър Билингс. Беше влязъл толкова, колкото му беше позволено. Върху шкафа с работните дневници в помещението беше оставен подносът с вечерята на Лукас.
Той се извърна от компютъра и забърза по коридора, а после нагоре по стълбата. След като махна решетката, внимателно я върна на мястото й и тръгна по заобиколен път между високите бръмчащи сървъри.
— А ето го нашето малко протеже — усмихна се Питър, но при вида на Лукас очите му се присвиха.
— Шерифе — кимна му Лукас.
Винаги беше имал усещането, че Питър тайно му се подиграва и гледа отвисоко на него, макар да бяха горе-долу на една и съща възраст. Всеки път, когато Питър се появеше заедно с Бърнард — особено в деня, когато Бърнард беше обяснил, че се налага Лукас да стои на безопасно място, — между двамата млади мъже сякаш се появяваше някакво конкурентно напрежение. Лукас усещаше това напрежение, макар да не го споделяше. Веднъж, когато с Бърнард бяха останали насаме, той беше поискал от Лукас да запази тайна и му беше казал, че подготвя Питър да заеме длъжността на кмет и че двамата един ден ще работят рамо до рамо. Лукас се опита да си припомни това, докато вдигаше подноса от шкафа. Питър го наблюдаваше, намръщил замислено чело.
Лукас се обърна да си върви.
— Защо не останеш да ядеш тук? — попита Питър, без да помръдва от мястото си, облегнат на дебелата врата на залата със сървърите.
Лукас замръзна.
— Виждам, че седиш тук с Бърнард, докато се храниш, но винаги бързаш да избягаш, когато дойда аз. — Питър се подаде навътре и погледна към редиците от сървъри. — И без това какво правиш тук по цял ден?
Лукас се почувства като в капан. В действителност той дори не беше толкова гладен и мислеше да си запази храната за по-късно, но обикновено най-бързият изход от подобни разговори беше да изяде всичко възможно най-скоростно. Той сви рамене и седна на пода, облегна се на шкафа и изпъна крака пред себе си. Когато махна капака на подноса, откри супа, която не можеше да разбере от какво е, две резенчета домат и царевичен хляб.
— Работя предимно по сървърите, точно както преди. — Той започна с нещо по-леко, парчето хляб. — Единствената разлика е, че не се налага да се прибирам у дома в края на работния ден.
Той се усмихна на Питър, докато дъвчеше сухия хляб.
— Точно така. Живееше на средните нива, нали? — Питър скръсти ръце и се подпря по-удобно на дебелата врата.
Лукас се наведе настрани и надникна покрай него към коридора. Гласовете се чуваха и зад ъгъла. Той внезапно изпита желание да стане и да затича, просто заради идеята.
— Не точно — отвърна Лукас. — На практика апартаментът ми се намира в горната част.
— Всички средни нива са в горната част за онези, които живеят там — засмя се Питър.
Лукас си отчупи още от царевичния хляб, за да му е пълна устата. Погледна подозрително супата, докато дъвчеше.
— Бърнард каза ли ти за голямото нападение, което планираме? Мисля да сляза долу, за да участвам и аз.
Лукас поклати глава. Потопи лъжицата си в супата.
— Нали знаеш стената, дето я построиха от Механичния, и как тези идиоти сами се затвориха вътре? Е, Симс и момчетата му ще я взривят на парчета. Разполагаха с предостатъчно време, за да поработят върху това, така че този глупав бунт ще свърши най-много до няколко дни.
Докато сърбаше горещата супа, единственото, за което Лукас можеше да мисли, беше, че мъжете и жените от Механичния са хванати в капан зад онази стена и че той напълно разбира какво преживяват.
— Това означава ли, че скоро ще изляза от тук? — Той разсече резен неузрял домат с лъжицата, вместо да използва вилицата и ножа. — Навън за мен не може да има никаква заплаха, нали? Никой дори не знае кой съм.
— Това зависи от Бърнард. Напоследък той се държи странно. Предполагам, че е подложен на прекалено голямо напрежение. — Питър се плъзна надолу по вратата и клекна.
За Лукас беше добре, че не му се налага вече да извива врат, за да вдигне поглед към него.
— Спомена ми, че може да качим майка ти до тук, за да те види. Предполагам, че това означава, че може да останеш тук поне още една седмица.
— Чудесно, няма що. — Лукас се насили да хапне още малко.
Когато далечният сървър започна да звъни, тялото му направо подскочи, сякаш дръпнато от някаква струна. Светлините над главата му слабо примигнаха, което беше знак за посветените.