— Никой от нас не е искал да е на мястото, на което е — хладно му напомни тя.
Това накара Лукас да се замисли къде е тя и през какво е трябвало да премине, за да стигне до там.
— Онова, което контролираме — продължи Жулиета, — са нашите постъпки, след като съдбата ни е пратила там, където сме.
— Май трябва да затварям. — Лукас бързо си пое дъх.
Не искаше да мисли за постъпките си и за съдбата. Не искаше да води този разговор.
— Питър скоро ще ми донесе вечерята — излъга той.
Настъпи мълчание. Можеше да чуе дъха й. Беше почти като да слуша мислите й.
— Добре — каза тя. — Разбирам. Така или иначе трябва да ида да изпробвам онзи костюм. И да знаеш, че може да ме няма известно време, ако това нещо работи. Така че, ако не се чуем някой и друг ден…
— Просто бъди предпазлива — предупреди я Лукас.
— Ще бъда. И помни каквото ти казах, Лук. Онова, което правим, за да вървим напред, определя кои сме. Ти не си един от тях. Не ти е мястото там. Моля те, не го забравяй.
Лукас смотолеви нещо в знак на съгласие и Жулиета се сбогува с него. Гласът й още ехтеше в ушите му, когато той протегна ръка, за да изключи кабела.
Вместо да прибере слушалките в торбичката им, той се подпря на сървъра зад гърба си, стиснал силно слушалките в ръцете си, мислейки за онова, което бе направил и кой е всъщност.
Искаше му се да се свие на топка и да заплаче. Просто да затвори очи и да накара света наоколо да изчезне. Но той знаеше, че ако ги затвори и ако позволи мракът да го обгърне, единственото, което ще вижда, е тя. Онази дребна жена с бяла коса и тяло, разтърсвано от ударите на куршумите, неговите, на Лукас, куршуми. Усещаше пръста си върху спусъка, страните си, мокри от солта на сълзите, острия мирис на барут, звънтенето на празните месингови гилзи върху масата и победните викове на мъжете и жените, на чиято страна беше той.
61
— …в четвъртък казах, че ще ти го донеса до два дни.
— Е, да го вземат дяволите, вече минаха два дена, Карл. Нали осъзнаваш, че почистването е утре сутрин?
— А ти нали осъзнаваш, че днес си е все още днес?
— Не ми се прави на умник. Донеси ми това досие тук, горе, и то бързо. Кълна се, че ако тази гадост се провали, защото ти си…
— Ще го донеса. Хайде стига, човече. Бъзикам се с теб. Успокой се.
— Да се успокоя ли? Шибай се, ще се успокоя утре. Прекъсвам връзката и повече не ме търси.
— Идвам веднага…
Шърли беше хванала главата си, заровила пръсти в косата си, с лакти, подпрени върху работната маса на Уокър.
Какво става, в името на дълбините? — попита го тя. — Уок, какво е това? Кои са тези хора?
Уокър погледна през лупата. Той топна един косъм, отскубнат от четката за почистване, в бялата боя върху капака, намазан с грунд. С възможно най-голямо внимание, като придържаше китката си с другата ръка, прокара косъма от външната страна на потенциометъра, точно срещу мястото, което беше отбелязал върху самото копче. Доволен от резултата, преброи отметките, които беше направил досега — всяка от които отбелязваше позицията на друг силен сигнал.
— Единайсет — обяви той и се обърна към Шърли, която му казваше нещо, но той не беше сигурен какво. — И не мисля, че досега сме открили нашето.
— Нашето? Уок, ще ме побъркаш. Откъде идват тези гласове?
Той сви рамене.
— От града? От света зад хълмовете? Откъде да знам? — започна да върти бавно копчето, като се ослушваше за още гласове. — Единайсет предавания, като не броим нашето. Ами ако има още? Трябва да има още, нали? Какви са шансовете да сме открили вече всички?
— В последното се говореше за почистване. Мислиш ли, че те имат предвид? Като…?
Уокър кимна и размести лупите си. Нагласи ги отново и пак се зае да върти копчето.
— Значи са в силози. Като нас.
Той посочи малката зелена платка, към която тя му беше помогнала да запои потенциометъра.
— Вероятно тази платка го прави — може би модулира честотата на вълните.
Шърли се плашеше от гласовете, а Уокър беше по-скоро очарован от другите, различни загадки. Чу се пукането на статичните смущения. Той спря да върти копчето. Размърда го напред-назад, но не откри нищо. Продължи нататък.
— Имаш предвид малката платка с номер осемнайсет на нея?
Уокър я погледна с глуповато изражение. Пръстите му спряха търсенето, след което той кимна.
— Значи са поне толкова — предположи тя, схващайки ситуацията по-бързо от него. — Трябва да открия Дженкинс. Трябва да му кажем за това.