Шърли стана от стола и се отправи към вратата. Уокър поклати глава. Главата му се замая при мисълта за последствията. Масата и стените сякаш се люлееха. Представата, че зад тези стени може да има хора…
Силен тътен накара зъбите му да затракат и го изтръгна от мислите му. Краката му поддадоха, когато земята под него се разтрепери и насъбралият се от десетилетия прах се посипа върху му от плетеницата от тръби и проводници, пресичащи се над главата му.
Уокър се изтърколи настрани и се закашля от вдишаната плесен, която се носеше във въздуха. Ушите му звънтяха от взрива. Той опипа главата си, за да намери увеличителното си стъкло, когато видя рамката да лежи на стоманения под пред него. Лещата беше натрошена на парчета с големината на чакъл.
— О, не. Нуждая се… — Опита се да пъхне ръце под себе си и усети остра болка в хълбока, там, където костта се беше ударила в стоманата.
Не можеше да разсъждава. Размаха ръка, умолявайки Скоти да излезе от сенките и да му помогне.
Една тежка обувка смачка каквото беше останало от лупата му. Силни млади ръце сграбчиха гащеризона му и го изправиха на крака. Навсякъде се разнасяха викове, пукот и тракане на оръжия.
— Уок! Добре ли си?
Дженкинс го държеше за гащеризона. Уокър беше почти сигурен, че ще се строполи, ако момчето го пусне.
— Лупата ми…
— Сър! Трябва да тръгваме! Те са вътре!
Уокър се обърна към вратата и видя Харпър да помага на Шърли да се изправи на крака. Очите й бяха широко отворени и уплашени, раменете и тъмната й коса бяха покрити със слой сив прах. Тя се беше втренчила в Уокър и изглеждаше също толкова замаяна, колкото той се чувстваше.
— Събирай си нещата — нареди Дженкинс. — Минаваме в отстъпление.
Той огледа стаята и погледът му се спря на работната маса.
— Поправих го — каза Уокър и се закашля в юмрука си. — Сега работи.
— Мисля, че е малко късно.
Дженкинс пусна гащеризона му и Уокър трябваше да се хване за стола, за да не се строполи отново на пода. Стрелбата отвън се приближаваше. Покрай тях затрополяха крака, чуха се още викове, последвани от нов оглушителен взрив, който можеше да бъде усетен през пода. Дженкинс и Харпър вече бяха на вратата, крещяха заповеди и размахваха ръце към хората, които тичаха покрай тях. Шърли застана до Уокър край работната маса. Очите й бяха насочени към радиото.
— Това ни трябва — заяви тя, като дишаше тежко.
Уокър сведе поглед към проблясващите парчета на пода.
Тези лупи му струваха двумесечната заплата…
— Уок! Какво да взема? Помогни ми!
Той се обърна и видя, че Шърли събира частите на радиостанцията. Проводниците между платките се сгъваха и усукваха. Точно пред вратата се чу силен пукот от едно от оръжията на техните хора и накара Уокър да се свие и да си изгуби ума от ужас.
— Уок!
— Антената — прошепна той и посочи към таванските греди, от които все още се носеше прах.
Шърли кимна и скочи върху масата. Уокър огледа стаята, която си беше обещал да не напуска никога — обещание, което навремето наистина бе имал намерение да спази. Какво да вземе със себе си? Глупави предмети за спомен. Боклуци. Мръсни дрехи. Купчина схеми. Грабна сандъка с резервни части и го изсипа на пода. Сложи вътре компонентите на радиото, изключи трансформатора и добави и него. Шърли дърпаше антената. Беше събрала пред гърдите си проводниците и металните пръти. Той грабна поялника и няколко инструмента. В този момент Харпър изкрещя, че трябва да тръгват веднага или няма да успеят.
Шърли сграбчи ръката на Уокър и го задърпа към вратата.
И в този миг Уокър осъзна, че тръгват.
62
Паниката, която изпита, когато надяна костюма, беше неочаквана.
Жулиета до известна степен очакваше да почувства страх от навлизането във водата, но самото обличане на костюма за почистване беше онова, което я изпълни с ужас и събуди студена и празна болка в стомаха й. Тя се опита да контролира дишането си, докато Соло дърпаше ципа на гърба й и прилепваше на мястото им слоевете с велкро.
— Къде ми е ножът? — попита го тя и заопипва джобовете отпред, търсейки го между инструментите.
— Ето тук е — отвърна той.
Той се наведе и започна да рови в чантата й с инструменти и го извади изпод една кърпа и дрехите за смяна. Подаде й ножа с дръжката напред и Жулиета го пъхна в дебелия джоб, който беше добавила в областта на корема. Беше й по-спокойно да й е подръка. Този инструмент от горната кафетерия беше нещо като любимата й детска играчка. Тя откри, че го проверява по същия начин, както поглеждаше китката си за онзи стар часовник.