Соло й помогна да вдигне натежалия си крак. Нагази върху първото покрито с вода стъпало, за да я подкрепя. Жулиета прехвърли крака си през парапета, докато той я повдигаше. Тя внезапно възседна тясната пръчка от хлъзгава стомана и се зачуди дали водата наистина ще я задържи, дали ще я подхване и ще забави падането й. В този момент я прониза паника. В устата й се появи метален вкус, стомахът й се сви и изпита ужасна нужда да се изпикае. През това време Соло прехвърли и другия й крак през парапета. Ръцете й трескаво се опитаха да се хванат за въжето, което той беше вързал. В този момент обувките й вдигнаха шумни и високи пръски при сблъсъка си със сребристата повърхност на водата.
— По дяволите!
Тя изпусна дъха си в шлема и зяпна от изненада, че ударът във водата е дошъл толкова бързо. Ръцете и коленете й обгърнаха извиващото се въже. Тялото й се движеше в издутия костюм, сякаш беше слой от кожата й, който беше твърде голям за нея и се беше отделил.
— Добре ли си? — извика Соло, притиснал към брадата си свити длани.
Тя кимна, но шлемът й не помръдна. Усещаше дърпането на прикачените към пищялите й тежести, които се опитваха да я завлекат надолу. Имаше десетки неща, които искаше да каже на Соло — да му припомни някои съвети и да му пожелае късмет, но умът й мислеше твърде трескаво, за да се сети да използва радиото. Вместо това тя разхлаби хватката на ръцете и коленете си, усети как въжето се плъзга покрай тялото й с далечно скърцане и започна дългото падане надолу.
63
Лукас седеше зад малкото бюро, което, колкото и да бе смущаващо, бе направено от дърво, и гледаше втренчено надолу към книгата, състояща се от цяло богатство от чиста хартия. Столът под него вероятно струваше повече, отколкото можеше да изкара през целия си живот, а той седеше върху него. Ако помръднеше, сглобките на тази изтънчена мебел се кривяха и скърцаха, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.
Беше стъпил здраво с обувките си от двете му страни и за всеки случай бе пренесъл тежестта си напред, към пръстите.
Лукас прелисти страницата, преструвайки се, че чете. Не че не искаше да чете, просто не искаше да чете това. Цели рафтове с далеч по-интересни творби сякаш му се подиграваха от ламаринените си кутии. Те крещяха да бъдат прочетени. Искаха той да прибере Реда с неговия скован стил, списъци и лабиринт от вътрешни препратки, които се въртяха в кръг повече пъти, отколкото самото голямо стълбище.
Всеки запис в Реда сочеше към някоя друга страница и всяка страница беше нов запис. Лукас прелисти още няколко страници и се зачуди дали Бърнард не го наблюдава. Началникът на Информационния седеше в другия край на малкия кабинет — просто една стая от многото в добре зареденото скривалище под сървърите. Докато Лукас се преструваше на старателна сянка, подготвяща се за новата си работа, Бърнард ту си играеше с малкия компютър на другото бюро, ту отиваше до радиостанцията, монтирана на стената, за да даде указания на силите за сигурност, които бяха дълбоко долу.
Лукас хвана доста страници от Реда и ги отметна настрани. Прескочи всички рецепти за избягване на бедствия в силоза и прегледа някои от по-академичните препратки в края. Тази част беше дори по-плашеща — глави за убеждаване на групи, за контрол над съзнанието, за ефекта на страха при възпитанието, графики и таблици за ръста на населението…
Не можеше да го проумее. Намести стола си и известно време наблюдава Бърнард, докато началникът на Информационния отдел, изпълняващ длъжността и на кмет, преглеждаше текста на екрана и главата му се накланяше ту на едната, ту на другата страна, докато четеше думите.
След известно време Лукас се осмели да наруши мълчанието.
— Хей, Бърнард?
— Хъмм?
— Защо тук няма нищо за това как е бил създаден силозът?
Офисният стол на Бърнард изскърца, когато той се завъртя, за да се обърне с лице към Лукас.
— Съжалявам, не те разбрах?
— Хората, които са направили всичко това, хората, които са написали тези книги. Защо в Реда няма нищо за тях? Като например защо изобщо са построили цялото това нещо?
— И защо трябва да има? — Бърнард се приготви да се обърне отново към компютъра си.