— За да знаем. Както нещата в другите книги…
— Не искам да четеш другите книги. Още не. — Бърнард посочи дървеното бюро. — Първо научи Реда. Ако не можем да запазим силоза, книгите от Завета са просто хартия. Ако няма кой да ги чете, те не са нищо друго освен преработена дървесина.
— Никой освен нас двамата няма да може да ги прочете, ако останат заключени тук…
— Никой от живите сега. Не и днес. Един ден обаче ще има достатъчно хора, които ще ги прочетат. Но само ако учиш. — Бърнард кимна към отвратителната дебела книга, преди да се обърне отново към клавиатурата си и да хване мишката.
Лукас поседя известно време, загледан в гърба на Бърнард и връзката шперцове, която стърчеше изпод долната му риза.
— Предполагам, че са знаели, че ще се случи — продължи Лукас, неспособен да спре да говори за това.
Винаги се беше чудил за тези неща, бе ги потискал и вместо тях беше откривал тръпка в търсенето на обяснение за звездите, които бяха толкова отдалечени, че сякаш бяха имунизирани срещу табутата, скрити под хълмовете. И сега живееше в този вакуум, в тази кухина в силоза, за която никой не подозираше, където забранените теми бяха позволени и имаше достъп до човек, който сякаш знаеше ужасната истина.
— Не учиш — отбеляза Бърнард.
Главата му беше все така наведена над клавиатурата, но той като че ли знаеше, че Лукас го наблюдава.
— Но те са знаели, че ще се случи, нали? — Лукас повдигна стола си и леко го извъртя настрани. — Искам да кажа, за да построят всички тези силози, преди положението навън да се влоши толкова…
Бърнард завъртя глава настрани, мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха. Той вдигна ръка от мишката и приглади мустака си.
— Това ли искаш да знаеш? Как се е случило?
— Да — кимна Лукас и се наведе напред, с лакти, подпрени върху коленете. — Искам да знам.
— Мислиш ли, че има значение какво се е случило навън? — Бърнард се обърна и погледна първо схемите на стената, а после Лукас. — Защо би имало значение?
— Защото се е случило. Станало е по точно определен начин и това, че не знам как, ме измъчва. Искам да кажа, знаели са, че това неизбежно ще се случи, нали? Били са необходими години, за да се построи всичко…
— Десетилетия — поправи го Бърнард.
— И да вкарат всички тези неща вътре, всичките тези хора…
— Това е отнело много по-малко време.
— Значи знаете?
Бърнард кимна.
— Информацията се съхранява тук, а не в някоя от книгите. И грешиш — това няма значение. То е останало в миналото, а миналото не е същото нещо като нашия Завет. Трябва да се научиш да правиш разлика.
Лукас се замисли за разликата. По някаква причина в съзнанието му изскочи един разговор с Жулиета — нещо, което тя не спираше да му повтаря…
— Мисля, че знам — каза той.
— О? — Бърнард бутна очилата си нагоре по носа и се втренчи в него. — Кажи ми какво си мислиш, че знаеш.
— Всичките ни надежди, постиженията на онези преди нас, какъв би могъл да бъде светът — това е нашият Завет.
Устните на Бърнард се извиха в усмивка. Той махна с ръка на Лукас да продължи.
— И лошите неща, които не могат да бъдат спрени, грешките, които са ни докарали до тук — това е миналото.
— И какво означава тази разлика? Ти какво мислиш, че означава?
— Означава, че не можем да променим онова, което вече се е случило, но можем да повлияем на онова, което ще се случи оттук нататък.
— Много добре. — Бърнард изръкопляска с малките си ръце.
— И това — Лукас се обърна, сложи ръка върху дебелата книга и без да чака подкана, продължи: — е Редът. Той е нашата карта как да преминем през всичко лошо, което се е натрупало между нашето минало и надеждите ни за бъдещето. Той е нещото, което можем да избегнем и което можем да поправим.
Бърнард повдигна вежди при последните думи на Лукас, сякаш те бяха някакъв нов начин да погледне на старата истина. Накрая той се усмихна, мустаците му се извиха нагоре и той повдигна очилата върху покрития си с бръчици нос.
— Мисля, че си почти готов — отбеляза той. — Скоро. — Той се обърна отново към компютъра си и сложи ръка върху мишката. — Много скоро.
64
Спускането до Механичния беше странно спокойно, почти хипнотизиращо. Жулиета се плъзгаше през зелената вода, като се отблъскваше в извития парапет всеки път, когато стълбището завиваше под краката й. Единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането на въздуха, влизащ в шлема й, и бълбукането на излишъка от него, който се освобождаваше от другата страна. Покрай визьора й се издигаше безкраен поток от подобни на капки припой мехурчета, които се носеха нагоре напук на гравитацията.