Жулиета наблюдаваше как тези сребърни сфери се гонят и си играят като децата по металното стълбище. Те се пукаха, когато докоснеха парапета, и след тях оставаха само миниатюрни точици газ, полепнали по повърхността, които се търкаляха и сблъскваха. Други се движеха по вълнообразни линии във вътрешността на стълбището. Събираха се на множества под кухите стъпала. Мехурчетата се превръщаха във въздушни джобове, които се поклащаха и улавяха лъчите, излъчвани от фенерчето на шлема й.
Беше лесно да забрави къде се намира и какво прави. Познатото се беше превърнало в нещо изопачено и странно. Всичко изглеждаше уголемено през визьора и беше лесно да си представи, че изобщо не потъва, а че голямото стълбище се издига, като си пробива път през дълбините на земята и се насочва към облаците. Дори усещаше въжето, плъзгащо се през облечените й в ръкавици ръце и покрай корема й, по-скоро така, сякаш нещо го дърпа неумолимо нагоре, вместо като въже, по което тя се спуска надолу.
Едва когато изви гръб и погледна право нагоре, Жулиета си спомни колко много вода има над нея. След една-две площадки зелената светлина на аварийните лампи избледня до зловещ мрак. Светлината от фенерчето й едва го докосваше. Жулиета рязко си пое дъх и си напомни, че разполага с целия въздух на силоза. Опита се да не обръща внимание на чувството, че върху плещите й е натрупана толкова много течност и че е погребана жива. Ако изпаднеше в паника и се наложеше, можеше просто да отреже тежестите. Едно рязване с готварския нож и щеше да изскочи обратно на повърхността. Каза си това и продължи да потъва. Отдели едната си ръка от въжето и заопипва за ножа, за да се увери, че е още на мястото си.
— ПО-БАВНО! — излая радиостанцията й.
Жулиета сграбчи въжето с две ръце и го стисна, докато не спря. Напомни си, че Соло е там, горе, и наблюдава как прилежно намотаният въздушен шланг и електрическият кабел се развиват. Представи си го как се е оплел в тях и подскача на един крак. От вентила за излишния въздух бързо се издигаха мехурчета и се въртяха през зелената вода на път обратно към повърхността. Тя отметна глава назад и ги проследи как обикалят около опънатото въже. Зачуди се какво ли го е забавило толкова. От долната страна на спираловидните стъпала въздушните джобове танцуваха като живак или сребро и потрепваха от преминаването й…
— ДОБРЕ — пропука високоговорителят на радиото зад врата й. — ТУК ВСИЧКО Е НАРЕД.
Жулиета трепна при силния звук на гласа на Соло и й се прииска да го беше проверила, преди да затвори шлема си. Сега нямаше как да го оправи.
С все още звънтящи уши, след като тишината и величественото спокойствие на спускането бяха нарушени, тя слезе още едно ниво, като поддържаше равномерно и бавно темпо и проверяваше дали кабелът и въздушният шланг вече не са започнали да се опъват. Докато минаваше близо до площадката на сто трийсет и деветия, видя, че една от вратите липсва. Другата врата беше брутално изскубната от пантите. Вероятно цялото ниво беше наводнено, което означаваше, че помпите трябва да изпомпят повече вода. Точно преди площадката да се изгуби от погледа й, зърна в коридора да се мержелеят тъмни форми — сенки, носещи се във водата. Фенерчето върху шлема й за кратко освети бледо и подуто лице, преди тя да продължи нататък и да остави отдавна мъртвите да изчезнат в мрака.
Не й беше минавало през ума, че може да се натъкне на трупове. Разбира се, това не бяха удавници — водата се е покачвала твърде бавно, за да изненада някого, — а жертви на насилието, което е обхванало дълбоко долу. Сега те бяха консервирани в ледените му дълбини. Студът на водата около нея, изглежда, най-сетне започна да прониква през слоевете на костюма й. Или може би просто си въобразяваше.
Обувките й се удариха в най-долния етаж на стълбището, докато тя все още гледаше нагоре и следеше кабела и шланга. Коленете й се раздрусаха от изненадващия край на спускането. Беше й отнело далеч по-малко време, отколкото би й отнело слизането пеша.
Като се държеше с една ръка за въжето, за да запази равновесие, Жулиета размаха другата в плътно заобикалящата я зелена подпочвена вода. Натисна с брадичка превключвателя на радиото.
— Долу съм — предаде тя на Соло.
Направи няколко тежки и несигурни крачки, размаха ръце и почти заплува към входа на Механичния. Светлината от стълбището достигаше едва до пропуска. Отвъд него я очакваха мазните дълбини на дом, който й беше едновременно чужд и познат.
— РАЗБРАХ ТЕ — отговори Соло с известно закъснение.