Жулиета почувства как мускулите й се напрягат, когато гласът отекна във вътрешността на шлема й. Нямаше как да настрои силата на звука и това щеше да я подлуди.
След десетина колебливи крачки тя накрая свикна с тромавото газене и се научи как да влачи тежките си обувки по стоманения под. Тъй като костюмът беше издут, тя размахваше в него ръце и крака, сякаш насочваше въздушен балон, като се хвърляше върху вътрешността му. Спря веднъж, за да погледне назад към шланга за въздух и да се увери, че не се е закачил в стълбите. Хвърли последен поглед на въжето, по което се беше спуснала. Дори от това разстояние то изглеждаше като невъзможно тънка нишка, висяща в шахтата на стълбището.
Въжето леко потрепваше от движенията й, сякаш за да се сбогува с нея.
Жулиета се опита да не приема това като някакъв знак и се обърна отново към входа на Механичния. Напомни си, че не е необходимо да прави това. Можеше да закачи две-три малки помпи, плюс няколко допълнителни тръбопровода до хидропониката. Работата можеше да отнеме няколко месеца и нивото на водата щеше да спада с години, но накрая тези етажи щяха да са сухи и тя щеше да успее да проучи онези заровени копачи. Можеше да го постигне с минимален риск, като се изключи опасността да полудее.
И ако единствената причина да се върне у дома беше отмъщението, ако това беше единственият мотив, можеше да предпочете да изчака и да избере този по-безопасен начин. Дори в момента се изкушаваше да откачи тежестите от обувките си, да се издигне нагоре през шахтата на стълбището и да прелети край тези нива с вдигнати ръце, жизнерадостно и свободно, както толкова пъти беше мечтала да направи…
Но Лукас й беше разказал за ужасната бъркотия, в която се бяха въвлекли приятелите й и която беше предизвикана от нейното изчезване. На стената му под сървърите беше монтирана радиостанция, от която денонощно постъпваше информация за царящото насилие. Тайният апартамент на Соло беше оборудван с идентична радиостанция, но тя можеше да поддържа връзка само с портативните радиостанции на силоз седемнайсет. Жулиета се беше отказала да си губи времето с нея.
Тя донякъде беше доволна, че не може да чуе какво се случва. Не искаше да й се налага да слуша битките — просто искаше да се прибере у дома и да ги накара да спрат. Да се върне в своя силоз, се беше превърнало в отчаяно и натрапчиво желание. Беше влудяващо да знае, че е на кратко разстояние пеша от там, но онези врати се отварят само за да убиват хора. А и каква щеше да е ползата да се върне? Дали оцеляването й след почистването и разкриването на истината щяха да са достатъчни да изобличат Бърнард и целия Информационен отдел?
Както се оказа, тя имаше други, по-безумни планове. Може би това беше само една фантазия, но тя й вдъхна надежда. Жулиета мечтаеше да поправи един от копачите, които бяха построили това място — машина, погребана и скрита в далечния край на вертикалния тунел, който беше издълбала, — и да го подкара под земята към дълбоко долу на силоз осемнайсет. Мечтаеше да пробие преградата помежду им, да доведе хората си във вече сухите коридори тук и да накара това мъртво място отново да заработи. Мечтаеше за силоз, който съществува без всичките онези лъжи и заблуди.
Жулиета газеше през тежката вода към пропуска, мислеше си за тези детински мечти и установи, че по някакъв начин те засилват решителността й. Приближи до турникета и видя, че неохраняемата преграда ще е първото истинско препятствие по време на нейното спускане. Преодоляването й нямаше да е лесно. Тя й обърна гръб, хвана се от двете й страни и започна да се избутва, като се извиваше и риташе с тежките си обувки срещу ниската стена, докато накрая се озова седнала в самия край на кутията за управление.
Краката й бяха твърде тежки, за да ги вдигне… и не бяха достатъчно високо, за да може да се прехвърли от другата страна. Оказа се, че освен че не позволяваха на костюма да изплува, тежестите бяха пречка и за нея. Тя се заизвива назад, докато задникът й не се намести по-добре върху кутията, и се опита да се обърне настрани. Мушна дебелата ръкавица под коляното си, напрегна се и се наведе назад, докато обувката й се озова върху ръба на стената. Почина си за момент, като дишаше тежко, и в шлема й се разнесе приглушеният й смях. Беше нелепо да полага всички тези усилия, за да направи нещо толкова възмутително просто и лесно. След като вече беше вдигнала единия крак, беше по-лесно да повдигне и другия. Тя усети как мускулите на корема и бедрата, които я боляха от седмиците тичане нагоре-надолу като носач, най-сетне й помогнаха да вдигне крака си.