Тя облекчено поклати глава. По врата й се стичаше пот и тя вече изпитваше ужас, че ще й се наложи да повтори тази маневра и на връщане. Спускането от другата страна беше лесно — тежестите свършиха цялата работа. Тя спря за момент, за да се увери, че проводниците, вързани за китката й, и въздушният шланг, закрепен към яката й, не са се оплели, и след това продължи нататък по главния коридор. Единственото осветление, с което разполагаше, беше фенерчето върху шлема й.
— ДОБРЕ ЛИ СИ? — попита Соло и гласът му отново я стресна.
— Добре съм — отвърна тя и задържа брадичката си притисната към гърдите, за да остане радиото включено. — Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб. Тук, долу, звукът е малко силен. Всеки път ми изкарваш акъла.
Тя освободи превключвателя и се обърна да види шланга си. По целия таван мехурчетата от излишния й въздух танцуваха като миниатюрни скъпоценни камъни под светлината на фенерчето й…
— ДОБРЕ. РАЗБРАХ ТЕ.
Като едва повдигаше обувките си от пода и се изтласкваше с всяка стъпка, тя бавно пресече главното разклонение и подмина столовата. Ако продължеше по коридора и направеше два завоя, можеше да стигне до работилницата на Уокър. Дали там винаги е имало работилница? Нямаше представа. На това място там може би имаше склад. Или пък апартамент.
Малкият й апартамент трябваше да е в противоположната посока. Тя се обърна, за да надникне в коридора. Конусовидната светлина от фенерчето й пропъди мрака, за да разкрие тяло, притиснато към тавана и оплетено в тръбите и кабелите. Тя извърна поглед. Беше лесно да си представи, че това е Джордж или Скоти, или някой друг, когото беше обичала и загубила. Беше лесно да си представи, че е тя самата.
Тя затътри крака към стълбището. Тялото й потрепваше в плътната, но кристалночиста вода. Благодарение на тежестта на ботушите си и на костюма си тя се държеше изправена, макар че имаше чувството, че всеки момент ще падне. Спря в горната част на стъпалата, водещи надолу.
— Готвя се да се спусна — предупреди тя, след като натисна бутона с брадичка. — Увери се, че продължаваш да ми подаваш необходимото. И моля те, не отговаряй, освен ако има някакъв проблем. Ушите ми още звънтят от последното ти обаждане.
Жулиета вдигна брадичката си от превключвателя и направи първите няколко стъпки, в очакване гласът на Соло да прогърми в ухото й, но това така и не стана. Тя държеше здраво кабела и шланга, като ги дърпаше около острите ъгли на квадратното стълбище, докато се спускаше в мрака. Неподвижността на черната вода навсякъде около нея беше нарушавана единствено от издигащите се мехурчета и от въртящия се с погледа й конус на слабата светлина на фенерчето й.
Шест етажа по-надолу й стана трудно да дърпа шланга и кабела заради триенето в стъпалата. Тя спря и събра по-голяма част от тях около себе си, като оставяше хлабавите им намотки да се носят в безтегловността на водата. През ръцете й се плъзнаха няколко от внимателно направените от нея снадки и на проводника, и на тръбата. Тя спря и провери дали обвитите с лента и залепени съединения са здрави. От една от връзките излизаха миниатюрни мехурчета, които оставяха в тъмната вода прекъсната вълнообразна линия от малки точки. Не беше кой знае какво.
След като събра достатъчно намотки в подножието на стълбите, за да стигне до басейна на водосборната яма, тя се обърна и се отправи решително към целта си. Най-трудната част беше отминала. Въздухът влизаше със съскане край ухото й. Беше хладен и свеж. Излишъкът излизаше през другия клапан. Мехурчетата се изстрелваха и образуваха завеса, когато тя завъртеше глава. Разполагаше с достатъчно проводник и шланг, за да стигне до целта си, и всичките й инструменти бяха непокътнати. Изпита усещането, че най-сетне може да се отпусне, сега, когато знаеше, че няма да се спуска по-надълбоко. Единственото, което трябваше да стори, бе да свърже захранването, две лесни връзки, и да се измъкне оттук.
След като беше толкова близо до целта си, тя се осмели да си помисли, че може да разчисти и да спаси пространството на Механичния на този силоз, да задейства един от генераторите му и след това върне към живот и някой от скритите му и погребани копачи. Имаха напредък. Тя беше на път да спаси приятелите си. След седмиците обезсърчаващи неуспехи сега всичко изглеждаше напълно постижимо, сякаш само на една ръка разстояние.
Жулиета откри помещението на водосборната яма точно там, където очакваше. Тя плъзна обувките си към ръба на кладенеца в центъра. Наведе се напред и фенерчето й проблесна върху цифрите, означаващи нивото на покачване на водата. Те изглеждаха комично под стотиците метри вода над тях. Комично и тъжно. Този силоз беше предал своите хора.