После обаче Жулиета се поправи — тези хора бяха предали своя силоз.
— Соло, при помпата съм. Ще свържа захранването.
Тя надникна надолу към дъното на кладенеца, за да се убеди, че мембраната на помпата не е запушена с наноси. Водата долу беше удивително прозрачна. Всичката онази смазка и мръсотия, в които тя беше работила, нагазила до кръста в басейна на своя силоз, се бяха размили, разтворени в незнайно колко галона просмукала се подпочвена вода. Резултатът беше кристалночиста течност, която тя вероятно би могла да пие.
Потрепери, внезапно осъзнала, че студът на дълбоката вода преминава през пластовете на костюма и изсмуква телесната й топлина. Каза си, че вече е изминала половината път. Отправи се към масивната помпа, монтирана на стената.
Дебелите тръби се извиваха към пода и след това пълзяха до ръба на кладенеца. Оттичането ставаше през тръба с подобен размер, която минаваше по стената и се съединяваше с плетеницата от тръби горе. Докато стоеше до огромната помпа и развързваше проводниците от китката си, тя си припомни последната работа, която беше свършила като механик. Беше издърпала вала на идентична помпа и беше открила, че роторът е износен и счупен. Докато избираше подходяща отвертка и се захвана да разхлабва положителната клема, тя отправи мислено молитва тази помпа да не е била в подобно състояние, когато захранването е прекъснало. Не й се искаше да се налага да слиза отново долу, за да я поправя. Не и докато не станеше възможно да го направи на сухо.
Положителният електрод се разхлаби по-лесно, отколкото се беше надявала. Жулиета сложи на негово място новия. Звукът на собственото й дишане отекваше в ограниченото пространство на шлема и беше единствената й компания. Докато притягаше новия електрод към клемата, тя осъзна, че чува дишането си, защото до бузата й вече не съскаше въздух.
Жулиета застина. Тя потупа пластмасовия купол до ухото си и видя, че мехурчетата на излишния въздух все още излизат, но вече по-бавно. В костюма й все още имаше налягане, просто вътре вече не постъпваше въздух.
Тя натисна превключвателя с брадичка и усети как потта й се събира около яката и започва да капе отстрани по челюстта й. По някаква причина краката й замръзваха, докато от врата нагоре се потеше.
— Соло? Тук е Жулиета. Чуваш ли ме? Какво става там, горе?
Изчака и насочи фенерчето към въздушния шланг, за да огледа дали не се е прегънал някъде. Все още разполагаше с въздуха в костюма си. Защо той не й отговаряше?
— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.
Трябваше да нагласи фенерчето върху шлема си, но тя усещаше тиктакането на някакъв безшумен часовник в главата си. Колко ли въздух й оставаше в момента? Може би й беше отнело около час, за да стигне до тук. Соло щеше да поправи компресора, преди въздухът й да свърши. Тя разполагаше с предостатъчно време. Може би той сипваше още гориво. Жулиета си повтори, че разполага с предостатъчно време, когато отвертката й се изплъзна от отрицателната клема. Проклетата клема беше заяла.
Нямаше време за това, нито пък за каквото и да е друго, ако тя беше ръждясала. Положителният електрод вече беше закачен и здраво стегнат. Тя опита да нагласи фенерчето на шлема си — то сочеше твърде високо, устройваше я при ходене, но беше ужасно за работа. Успя да го завърти малко и да го насочи към голямата помпа.
Проводникът за заземяването можеше да е свързан към коя да е част от основния корпус, нали така? Опита се да си спомни. Целият корпус беше земя, така ли беше? Или не? Защо не можеше да си спомни? Защо внезапно й стана трудно да мисли?
Тя изправи края на черния проводник и се опита да усуче оголените медни жици с дебелите пръсти на ръкавиците си. Пъхна този сноп в покрития с капак вентилационен отвор отзад. Парчето проводим метал изглеждаше свързано с останалата част на помпата. Уви проводника около един малък болт, върза го, за да държи по-здраво, и се опита да убеди сама себе си, че това ще свърши работа и ще е достатъчно, за да заработи проклетото. Уокър щеше да знае. Къде, по дяволите, беше той, когато й бе нужен?
Радиостанцията до врата й издаде стържещ звук — пукане и статични смущения, — който прозвуча като част от името й, идващо от много далеч. Последва мъртвешко съскане и след това нищо.
Жулиета потрепери в мрачната студена вода. Ушите й звънтяха от силния шум. Тя натисна бутона с брадичка, за да каже на Соло да държи радиото по-далеч от устата си, когато забеляза през стъкления прозорец на визьора на шлема си, че от клапана за излишния въздух вече не излизат мехурчета, които да се носят пред погледа й като фина завеса. В костюма и вече нямаше налягане.