Единствените равни повърхности в стаята бяха покрити с превключватели и неща, които никой не би искал да докосне случайно. Изглежда, че той разбираше това.
— На пода, предполагам — отвърна тя, след което остави товара си и отиде да затвори вратата.
Хората, които беше изгонила навън, гледаха с копнеж през прозореца към няколкото високи стола в стаята с климатик. Шърли не им обърна внимание.
— Всичко ли взехме? Всичко ли е тук?
Уокър извади от кутията частите на радиостанцията, като цъкаше с език при вида на усуканите проводници и разбърканите компоненти.
— Имаме ли захранване? — попита той и вдигна щепсела на един трансформатор.
Шърли се засмя.
— Уок, нали знаеш къде се намираш? Разбира се, че имаме захранване. — Тя взе щепсела и го включи в един от контактите на главното табло. — Всичко ли взехме? Можем ли пак да го пуснем да работи? Уок, Дженкинс трябва да чуе онова, което чухме ние.
— Знам. — Той поклати глава, подреди оборудването си и започна да усуква някои разкачени проводници. — Трябва да разпънем това. — Уокър кимна към оплетената антена в ръцете й.
Шърли погледна към тавана. Нямаше греди.
— Окачи я на парапета ето там — каза й той. — В права линия и гледай краят й да стигне до тук.
Тя тръгна към вратата, като влачеше рамката на антената след себе си.
— О, и внимавай металните части да не се докосват до парапета! — извика след нея Уокър.
Шърли повика няколко механици от своята смяна да й помогнат. След като разбраха какво се иска от тях, те поеха нещата в свои ръце и започнаха да развързват възлите съгласувано, докато тя се върна при Уокър.
— Само след минута ще е готово — увери го тя и затвори вратата след себе си.
Проводникът лесно се събра между вратата и облицованата й рамка.
— Мисля, че се справяме добре — каза той.
Вдигна поглед към нея. Очите му бяха хлътнали, косата — разчорлена, а по бялата му брада блестеше пот.
— По дяволите — изруга той и се плесна по челото. — Нямаме високоговорители.
Шърли усети как сърцето й се сви, когато чу Уокър да ругае, защото осъзна, че са забравили нещо много важно.
— Чакай тук — каза му тя и се затича обратно към помещението с шумозаглушителите на ушите си.
Взе един от комплектите с висящ под тях кабел — от онези, които използваха, за да разговарят от стаята за управление с всеки, който работи по генератора. Претича покрай любопитната и уплашена тълпа към контролната стая. Мина й през ума, че трябва и тя да е уплашена като тях, защото наблизо се води истинска война. Но единственото, за което можеше да мисли, бяха гласовете, които тази война беше прекъснала. Любопитството беше много по-силно от страха й. От край време беше такава.
— Какво ще кажеш за тези? — тя затвори вратата след себе си и показа слушалките на Уокър.
— Идеални са — отвърна той с широко отворени от изненада очи.
Преди тя да успее да му попречи, той отряза конектора със своя универсален инструмент и започна да оголва жиците.
— Хубаво е, че тук е тихо — засмя се той.
Шърли също се засмя и това я накара да си зададе въпроса какво, по дяволите, се случва. Какво щяха да правят — да си седят тук и да се занимават с разни жици, докато заместниците и хората от службата за сигурност на Информационния дойдат да ги извлекат навън?
Уокър свърза слушалките и от тях се разнесе слабото съскане на статичните смущения. Шърли побърза да се присъедини към него. Седна и хвана китката му, за да успокои треперенето на ръката му. Слушалките в нея се тресяха.
— Може би ти ще трябва да… — Той й показа копчето с белите черти, които той беше отбелязал върху него.
Шърли кимна и осъзна, че са забравили да вземат боята. Тя хвана копчето и започна да изучава различните маркировки по него.
— Коя от всички? — попита тя.
— Не — спря я Уокър, когато тя започна да върти към един от гласовете, които бяха открили. — В другата посока. Трябва да разбера колко… — Той се закашля в юмрука си. — Трябва да разберем колко са.
Тя кимна и започна да върти бавно копчето към черната неотбелязана част. Двамата затаиха дъх. Бръмченето на главния генератор почти не се чуваше през дебелата врата и двойното стъкло.
Шърли наблюдаваше Уокър, докато въртеше копчето. Тя се зачуди какво ли ще се случи с него, когато ги заловят. Дали щяха да ги осъдят на почистване? Или той и още неколцина други щяха да твърдят, че са били просто зрители на случващото се? Като се замисли за последствията от гнева и жаждата им за отмъщение, тя се натъжи. Съпруга й го нямаше вече. Беше й отнет, за какво? Хората умираха, за какво? Замисли се как нещата можеха да са толкова различни, как всички те бяха мечтали (може би нереалистично) за истинска промяна в управлението и за лесното разрешаване на невъзможни и нерешими проблеми. По онова време към нея се отнасяха несправедливо, но поне беше в безопасност. Животът беше несправедлив, но тя беше влюбена. Дали това беше достатъчно оправдание? Кое от двете беше по-добре да бъде пожертвано?