— Лукас Кайл — отвърна той, като се опитваше да не се запъва.
Последва пауза. Той си представи как някой някъде записва това или прелиства досиета, или пък прави нещо ужасно с тази информация. Температурата зад сървъра се повиши. Бърнард му се усмихваше, без да знае за мълчанието, настъпило във връзката.
— Бил си сянка в Информационния отдел.
Звучеше по-скоро като твърдение, но Лукас кимна и отвърна:
— Да, сър.
Той забърса с длан челото си и след това я изтри в гащеризона си. Отчаяно искаше да седне, да се облегне на сървър номер четирийсет и да се отпусне. Но Бърнард му се усмихваше, мустакът му се беше извил нагоре, а очите му зад очилата бяха широко отворени.
— Какъв е първият ти дълг към силоза?
Бърнард го беше подготвил за възможните въпроси.
— Да поддържам Реда.
Мълчание. Нямаше реакция, нямаше как да разбере дали е отговорил правилно, или е сгрешил.
— Какво защитаваш над всичко?
Гласът беше равен и въпреки това много сериозен. Злокобен и същевременно спокоен. Лукас усети как устата му пресъхва.
— Живота и Завета — изрецитира той.
Но тази лъжлива фасада на познанието му се струваше погрешна. Искаше да се впусне в подробности, да накара този глас, наподобяващ гласа на строг и сдържан баща, да разбере, че знае защо това е важно. Не беше глупав. Можеше да каже повече неща, не само наизустените факти…
— Какво е нужно, за да защитим тези неща, които ние смятаме за толкова скъпи?
Той мълча известно време.
— Нужна е саможертва — прошепна Лукас.
Помисли си за Жулиета и за спокойствието, което беше демонстрирал, когато Бърнард почти беше рухнал. Имаше неща, за които той не беше сигурен, неща, които не разбираше, Това беше едно от тях. Имаше усещането, че отговорът му е една лъжа. Не беше сигурен, че тази саможертва си заслужава, че опасността е толкова голяма, че трябва да оставят хора, добри хора, да ум…
— Колко време си прекарал в Лабораториите за костюми?
Гласът се бе променил, беше някак по-спокоен. Лукас се зачуди дали церемонията е приключила. Така ли беше? Беше ли успял? Изпусна въздуха, който беше задържал, като се надяваше, че микрофонът няма да улови това, и се опита да се отпусне.
— Не много, сър. Бърнар… ъъъ, шефът ми, иска да прекарам известно време в лабораториите след, нали знаете…
Той погледна Бърнард, който го наблюдаваше, стиснал очилата си от едната страна.
— Да. Знам. Какво стана с вашия проблем в долните нива?
— Ъъъ, ами, имам информация само за общото развитие и изглежда, че нещата вървят добре. — Той се прокашля и си помисли за всички изстрели и звуци на насилие, които беше чул по радиото в стаята долу. — Исках да кажа, че има напредък и това няма да продължи още дълго.
Настъпи продължителна пауза. Лукас се насили да си поеме дълбоко дъх и да се усмихне на Бърнард.
— Би ли променил нещо, Лукас? От самото начало?
Лукас усети как тялото му се олюля и коленете му леко изтръпнаха. Върна се към онази конферентна маса, към черната стомана, притисната до бузата му, и към линията, която водеше от окото му, през малкото кръстче и малката дупчица, насочена като лазерен лъч към дребната жена с бяла коса и бомба в ръката. Куршумите полетяха по тази линия. Неговите куршуми.
— Не, господине — най-сетне отвърна той. — Всичко беше според Реда, сър. Всичко е под контрол.
Зачака. Усети, че някъде го преценяват.
— Ти си приемникът на контрола и управлението на силоз осемнайсет — монотонно обяви гласът.
— Благодаря ви, сър.
Лукас вдигна ръка към слушалките, като се канеше да ги свали и да ги подаде на Бърнард, в случай че той иска да каже нещо и да чуе това официално.
— Знаеш ли коя е най-лошата част от работата ми? — попита глухият глас.
Лукас отпусна ръце.
— Коя, сър?
— Да стоя тук, да гледам някой силоз върху картата и да сложа червен кръст върху него. Можеш ли да си представиш какво е чувството?
— Не мога, сър — поклати глава Лукас.
— Като на родител, който е загубил хиляди свои деца едновременно.
Последва пауза.
— Трябва да бъдеш жесток към децата си, за да не ги загубиш.
Лукас се сети за баща си.
— Да, сър.
— Добре дошъл в Операция петдесет на Световния ред, Лукас Кайл. Сега, ако имаш някакви въпроси, мога да отговоря, но накратко.
Лукас искаше да отвърне, че няма въпроси, искаше да прекъсне връзката, да позвъни на Жулиета и да разговаря с нея, да усети полъх на нормалност в тази налудничава и задушаваща стая. Но си спомни как Бърнард го беше учил да признава невежеството си и как това е ключът към познанието.