— Само един, сър. Беше ми казано, че той не е важен, и аз разбирам защо това е така, но смятам, че работата ми тук ще е по-лесна, ако знам отговора.
Той зачака отговора, но изглежда, че гласът очакваше от него да зададе въпроса.
Лукас се прокашля.
— Има ли…? — Той хвана микрофона, премести го по-близо до устата си и хвърли поглед към Бърнард. — Как е започнало всичко това?
Не беше сигурен дали причината не е в бръмченето на някой оживял вентилатор на сървъра, но му се стори, че мъжът с дълбокия глас въздъхна.
— Колко силно искаш да разбереш това?
Лукас се страхуваше да отговори честно на този въпрос.
— Не е чак толкова важно — отвърна той, — но бих искал да имам някаква представа за нашето начинание и да знам след какво сме оцелели. Това ще даде на мен и на всички нас цел, нали разбирате?
— Причината е целта — загадъчно отвърна мъжът. — Преди да ти кажа, бих искал да чуя ти какво мислиш.
— Какво мисля аз? — Лукас преглътна.
— Всеки има свое предположение. Да не би да искаш да кажеш, че ти нямаш?
В глухия глас можеше да се долови нотка на развеселеност.
— Мисля, че е било нещо, което сме знаели, че ще се случи — отвърна Лукас.
Наблюдаваше Бърнард, който се намръщи и извърна поглед.
— Това е една от възможностите.
Бърнард свали очилата си и започна да ги бърше с ръкава на долната си риза, свел очи към върховете на пръстите си.
— Помисли над това… — Дълбокият глас направи пауза. — Ами, ако ти кажа, че на света има само петдесет силоза и че ние сме една безкрайно малка част от този свят?
Лукас се замисли върху думите му. Имаше чувството, че това е поредният изпит.
— Бих казал, че ние сме били единствените… — За малко щеше да каже, че са били единствените, разполагащи с необходимите ресурси, но беше прочел достатъчно от Завета, за да знае, че това не е истина.
Много части от света са имали сгради, издигащи се над хълмовете. И други са можели да се подготвят.
— Бих казал, че сме били единствените, които са знаели — предположи Лукас.
— Много добре. И защо това е така?
Това не му харесваше. Не искаше да си играе на гатанки. Искаше просто да му кажат.
И после като кабел, който внезапно е бил съединен, като електричество, което за пръв път преминава през веригите, истината го осени.
— Защото… — Опита се да осмисли отговора и да разбере как изобщо тази идея може да е близо до истината. — Не защото сме знаели — каза Лукас, опитвайки се да си поеме въздух, — а защото ние сме го направили.
— Да — отвърна гласът. — Сега вече знаеш.
Той каза още нещо, едва доловимо, сякаш го казваше на някой друг.
— Времето ни изтече, Лукас Кайл. Поздравления за назначението ти.
Слушалките лепнеха върху главата му. Лицето му беше покрито с пот.
— Благодаря — успя да отвърне той.
— О, и Лукас?
— Да, сър?
— Отсега нататък ти предлагам да се съсредоточиш в онова, което е под краката ти. Не се занимавай повече със звездите, ясно ли е, синко? Знаем къде се намират повечето от тях.
68
— Ало? Соло? Моля те, кажи нещо.
Нямаше как да сбъркат този глас дори и през малките високоговорители на разглобените слушалки. Той отекваше безтелесно в стаята за управление — същата стая, която го беше приютявала толкова много години. Вниманието на Шърли беше приковано към мястото, откъдето той се чуваше сега — миниатюрните високоговорители, свързани към вълшебното радио. Тя знаеше, че това не може да е никой друг.
Нито тя, нито Уокър се осмеляваха да си поемат дъх. Стори им се, че са чакали цяла вечност, преди Шърли най-сетне да наруши мълчанието.
— Това беше Жулиета — прошепна тя. — Как можем да я…? Да не би гласът й да е уловен тук, долу? Във въздуха? Кога ли се е случило това?
Шърли не разбираше нищо от наука — не й плащаха за това. Уокър продължи да зяпа слушалките, без да помръдва и без да казва и дума. По брадата му блестяха сълзи.
— Тези… тези вълни, които улавяме с антената, те отразяват ли се наоколо?
Тя се зачуди дали същото не се отнася и за всички гласове, които бяха чули. Може би просто улавяха разговори от миналото. Дали това беше възможно? Просто като някакъв вид ехо? Някак си това й се струваше далеч по-малко шокиращо, отколкото другата възможност.
Уокър се обърна към нея със странно изражение на лицето. Устата му продължаваше да е полуотворена, но в ъгълчетата й се беше появила лека извивка, която започна да се увеличава.