Преди да стигне до там, получи първия си спазъм. Беше като хълцане — отчаян, несъзнателен опит да си поеме въздух. Изпусна шланга и усети, че гърдите й ще се пръснат от усилието да диша. Завладяваше я изкушението да махне шлема и да вдъхне дълбоко от водата. Нещо в съзнанието й настояваше, че тя ще може да диша от нея. То й казваше просто да опита. Да напълни дробовете си с вода. С каквото и да е, различно от токсините, които беше издишала в костюма си, създаден, за да я предпазва от такива токсини.
Гърлото й отново се сви в спазъм и тя се разкашля в шлема, докато се издърпваше към стълбището. Въжето беше там, задържано от гаечния ключ. Тя заплува към него, но знаеше, че вече е твърде късно. Дръпна го и усети, че е хлабаво. Незавързаният край на въжето започна мудно да се спуска на спирали към нея.
Тя се понесе бавно към повърхността. В костюма имаше много малко налягане и не можеше да се издигне бързо. Още един такъв спазъм в гърлото и щеше да се наложи да свали шлема. Чувстваше се замаяна и скоро щеше да припадне.
Жулиета затърси закопчалките на металната си яка. Завладя я усещане за дежа вю. Само че този път тя не мислеше ясно. Спомни си за супата, зловонната й миризма, пълзенето в тъмното хладилно помещение. Спомни се за ножа.
Опипа гърдите си и усети дръжката, която стърчеше от ножницата. Някои от другите й инструменти се бяха измъкнали от джобовете и висяха на канапите, които трябваше да попречат да се изгубят. Сега тези връзки само ги превръщаха в неудобство от допълнителни тежести, които я дърпаха надолу.
Тя се издигаше полека нагоре по стълбището. Тялото й трепереше от студа и от конвулсиите, причинени от липсата на въздух. Забравила за всякакъв здрав разум и загубила представа за мястото, където се намира, единственото, което осъзнаваше, беше отвратителната мъгла, която я убиваше, увиснала около главата й и уловена в шлема й. Насочи ножа към първата закопчалка в яката и натисна силно.
Чу се щракане и тя усети студени пръски вода по врата си. От костюма й излезе малък балон, който, въртейки се, започна да се издига пред визьора й. Тя опипом намери другата закопчалка, пъхна ножа в нея и шлемът се отдели. Водата запълни пространството пред лицето й и костюма, ужаси я с вцепеняващата си студенина. Повлече я обратно надолу, към мястото, откъдето беше дошла.
Смразяващият студ накара Жулиета да дойде на себе си. Примигна в щипещата зеленикава вода и видя ножа в ръцете си и шлема си, който се въртеше в мрака като балон въздух, отправил се в погрешната посока. Тя бавно потъваше след него. В дробовете й нямаше въздух, а десетките метри вода над нея я притискаха.
Мушна ножа в грешен джоб на гърдите си, видя отвертките и гаечните ключове, които бяха провиснали на връзките си след мъчителното й придвижване в мрака, след което ритна с крака по посока на шланга, който все още водеше нагоре към повърхността през четири етажа вода.
От яката й излизаха мехурчета въздух, пълзяха по врата й и нагоре през косата й. Жулиета сграбчи маркуча и спря да потъва, започна да се издърпва нагоре. Гърлото й жадуваше за глътка въздух, вода или каквото и да е. Импулсът да си поеме дъх беше непреодолим: Докато се набираше нагоре, видя нещо под стъпалата, което й вдъхна искрица надежда.
Мехурчета. Може би бяха останали от спускането й. Движеха се като течна спойка в кухините под спираловидното стълбище.
От гърлото на Жулиета излезе звук — дрезгав вик на отчаяние и на усилие. Тя размаха ръце през водата, борейки се с потъването на костюма, и се хвана за парапета на потопеното стълбище. Издърпа се нагоре, като се оттласна от парапета и стигна до най-близкия грозд блещукащи мехурчета, сграбчи ръба на стълбите и пъхна устата си от долната страна на стъпалото.
Пое отчаяна глътка въздух, като същевременно погълна и доста вода. Наведе глава под стъпалото и се закашля във водата и така в носа й нахлу пареща течност. За малко да се нагълта с вода, усети как сърцето й препуска и отново прилепи лице към мократа ръждива повърхност под стъпалото. Сви треперещите си устни и успя да си поеме малка глътка въздух.
Малките проблясъци светлина пред нея намаляха. Тя наведе глава и издиша встрани от стъпалото, като наблюдаваше как балончетата от дъха й се издигат. След това се наведе и притисна лице за нова глътка.
Въздух.
Тя примигна, за да прогони подводните сълзи, потекли от усилието да диша. Погледна нагоре към виещия се лабиринт от метални стъпала. Много от тях проблясваха като гъвкави огледала на местата, където останалият въздух помръдваше от трескавите й движения. Помисли си, че това е пътека, която не може да се сравни с нищо друго. Тя се отблъсна с крака и подмина няколко стъпала наведнъж, като се издърпваше първо с едната ръка, а после с другата към пролуките между стъпалата и поемаше малките мехурчета въздух в дълбоките десетина сантиметра кухини под всяко едно от тях, благодарна за плътните заварки на местата, където плочките с ромбовидна шарка бяха съединени преди стотици години. Стъпалата бяха оградени отвсякъде за по-голяма здравина и за да издържат стъпките на милиони крака, и сега задържаха излишния въздух, останал от спускането й. Устните й докосваха всяко мехурче, усещаха вкуса на метал и ръжда и целуваха спасението й.