Лукас усети остра болка в корема, когато осъзна истината в тези думи. За пръв път придоби бегла представа за онова, което се беше наел да върши. В сравнение с него убиването на хора с пушка изглеждаше като почтена работа.
— Ние не сме хората, които са създали този свят, Лукас, но от нас зависи дали ще оцелеем в него. Трябва да разбереш това.
— Не можем да контролираме къде се намираме в момента — промълви Лукас, — имаме влияние само над това, което ни предстои да правим.
— Мъдри думи — отбеляза Бърнард и отпи отново от чая.
— Да. Едва сега започвам да ги оценявам.
Бърнард остави чашата си в мивката и мушна ръка в гащеризона при закръгления си корем. За момент той изгледа втренчено Лукас, след което отново насочи очи към малката карта на света.
— Това е било дело на лоши хора, но тях ги няма. Забрави ги. Просто запомни следното — те са затворили потомството си, за да осигурят собственото си оцеляване. Вкарали са ни в тази игра — игра, в която нарушим ли правилата, всички ще умрем. Но животът по тези правила и тяхното изпълняване означава, че всички ние ще страдаме.
Той нагласи очилата си, отиде при Лукас и го потупа по рамото.
— Гордея се с теб, синко. Приемаш това много по-добре от мен. Сега си почини. Освободи малко място в главата и сърцето си. Утре продължавай с ученето.
Той се отправи към кабинета, коридора и далечната стълба в края.
Лукас кимна, без да пророни нито дума. Изчака Бърнард да си отиде и приглушеният металически звук в далечината да му подскаже, че решетката е обратно на мястото си, преди да отиде в кабинета и да погледне голямата схема, онази със задрасканите силози. Хвърли поглед към силоз едно и се зачуди кой ли, по дяволите, ръководи всичко това и дали той също може да даде разумно обяснение на действията си, като се оправдае, че те са му били натрапени и той всъщност не е виновен, а просто е следвал нещо, което е наследил — извратена игра с шибани правила, относно чието съществуване почти всички са държани в неведение.
Кои, по дяволите, бяха тези хора? Можеше ли да види себе си като един от тях?
Как така Бърнард не разбираше, че той самият е един от тях?
71
Вратата на генераторната зала се затръшна след нея и приглуши пукота на изстрелите до далечно тракане. Носена от уморените си крака, Шърли се затича към контролната стая, без да обръща внимание на приятелите и колегите си, които я питаха какво става навън. След силния взрив и спорадичната стрелба те стояха свити край стените и зад парапета. Преди да стигне до контролната стая, тя видя върху главния генератор няколко работници от втората смяна, които се занимаваха с масивната изпускателна тръба на боботещата машина.
— Взех го! — с хриптящ глас извика Шърли и затръшна след себе си вратата на стаята за управление.
Кортни и Уокър вдигнаха поглед от пода. Широко отворените очи и увисналата челюст на Кортни подсказаха на Шърли, че е пропуснала нещо.
— Какво? — попита тя и подаде двата предавателя на Уокър. — Чу ли го? Уок, тя знае ли?
— Как е възможно това? — попита Кортни. — Как е оцеляла тя? И какво се е случило с лицето ти?
Шърли докосна устната си и наранената си брадичка. Пръстите й се покриха с кръв. Избърса устата си с ръкава на ризата.
— Ако това проработи — промърмори Уокър, докато въртеше в ръцете си единия предавател, — можем да попитаме самата Джулс.
Шърли се обърна и погледна през прозореца към генераторната зала. Дръпна ръкава от лицето си.
— Какво правят Карл и останалите с изпускателната тръба? — попита тя.
— Имат някакъв план да я пренасочат — отвърна Кортни.
Тя стана от пода, а Уокър се захвана да запоява нещо. Миризмата й напомни за неговата работилница. Той мърмореше за зрението си, когато Кортни се присъедини към Шърли до прозореца.
— Да я пренасочат накъде?
— Към Информационния. Поне Хелайн каза така. Охлаждането за тяхната сървърна зала минава през тавана тук, преди да тръгне нагоре по шахтата на Механичния. Някой е забелязал на схемата колко са близо и е измислил начин как да отвърнем на удара от тук.
— Значи ще ги задушим с нашите изгорели газове? — разтревожи се Шърли.
Тя се запита какво ли би казал Нокс, ако беше още жив и командваше той. Сигурно проблемът не беше във всичките онези мъже и жени, които седяха зад бюрата си там, горе.