— Уок, след колко време ще можем да говорим? И да се опитаме да се свържем с нея?
— Почти съм готов. Проклетите лупи…
Кортни сложи ръка върху рамото на Шърли.
— Добре ли си? Държиш ли се?
— Аз ли? — Шърли се засмя, поклати глава, после погледна петната кръв по ръкава си и усети потта, която се стичаше по гърдите й. — Още съм в шок. Вече нямам представа какво, по дяволите, се случва. Ушите ми звънтят от онова, което направиха със стълбището. Мисля, че не си навехнах глезена. И умирам от глад. О, и споменах ли, че приятелката ми не е толкова мъртва, колкото си мислех?
Тя си пое дълбоко дъх.
Кортни продължи да я гледа загрижено. Шърли знаеше, че не я пита това.
— И да, Марк ми липсва — тихо добави тя.
Кортни я прегърна и я придърпа по-близо към себе си.
— Съжалявам — каза тя, — не исках да…
Шърли й махна да замълчи. Двете стояха безмълвни и наблюдаваха през прозореца, докато малкият екип от втората смяна работеше по генератора, опитвайки се да пренасочи изпускането на вредните газове от машината, голяма колкото цял апартамент, към трийсетите етажи високо горе.
— Но знаеш ли какво? Има моменти, в които се радвам, че той не е тук. Миговете, когато си давам сметка, че и аз самата няма да изкарам много дълго — не и щом се доберат до нас, — и когато съм доволна, че той не е тук, за да се тормози, да се тревожи какво ще ни сторят. Какво ще сторят на мен. И се радвам, че не ми се налага да го гледам как участва в тези битки, как живее на дажби и как се занимава с безумия като това. — Тя посочи с брадичка към работниците отвън.
Знаеше, че Марк или щеше да е там и да ръководи това пъклено дело, или щеше да е отвън, притиснал към бузата си приклад на пушка.
— Ало. Проба. Ало, ало.
Двете жени се обърнаха и видяха, че Уокър щрака червения превключвател на детонатора. Беше сложил микрофона от слушалките под брадичката си и бе сбърчил съсредоточено чело.
— Жулиета? — повика я той. — Чуваш ли ме? Ало?
Шърли застана до Уокър, клекна до него и сложи ръка на рамото му. Тримата гледаха слушалките и чакаха отговор.
— Ало? — разнесе се тих глас от миниатюрните високоговорители.
Шърли сложи ръка на гърдите си, останала без дъх от чудото, че получават отговор. Секунда по-късно след внезапния изблик на отчаяна надежда тя осъзна, че това не е Жулиета. Гласът беше различен.
— Това не е тя — обезсърчено прошепна Кортни.
Уокър махна с ръка, за да я накара да замълчи. Червеният превключвател шумно изщрака, когато той се приготви да предава.
— Здравейте. Казвам се Уокър. Приехме предаване от един приятел. Има ли някой там?
— Попитай ги къде се намират — изсъска му Кортни.
— Къде точно се намирате? — добави Уокър, преди да отпусне превключвателя.
Малките високоговорители изпукаха.
— Никъде. Никога няма да ни откриете. Стойте настрана.
Последва пауза и съскането на статичните смущения.
— И приятелят ви е мъртъв. Ние го убихме.
72
Водата в костюма беше ледена, въздухът — студен, а комбинацията от двете — смъртоносна. Зъбите на Жулиета тракаха силно, докато тя режеше с ножа. Плъзна острието по мократа повърхност на костюма. Усещането, че вече е правила всичко това и преди, не можеше да се сбърка.
Първо свали ръкавиците. Костюмът беше съсипан, от всяка цепнатина се изливаше вода. Жулиета разтри ръцете си една в друга — почти не ги чувстваше. Тя проряза материята над гърдите си и погледът й попадна върху Соло, който оставаше мъртвешки неподвижен. Видя, че големият му гаечен ключ е изчезнал. Чантата им с припаси също липсваше. Компресорът беше обърнат настрани, шлангът беше усукан под него, а от разхлабената капачка на резервоара течеше гориво.
Жулиета замръзваше. Едва успяваше да си поеме дъх. След като разряза костюма на гърдите, тя заизвива краката си, за да ги измъкне през дупката, завъртя задницата на костюма пред себе си и се опита да разлепи велкрото.
Пръстите й бяха твърде безчувствени, за да успее да го направи. Вместо това прокара ножа през мястото, където беше залепено велкрото, и започна да го реже, докато не откри ципа.
Накрая, след като стисна пръсти до побеляване, тя освободи яката и махна костюма от себе си. Това нещо тежеше двойно повече с цялата тази вода в него. Тя остана в двата пласта долен костюм, все още мокра до кости и трепереща. Държеше ножа в ръката си, която се тресеше. До нея лежеше тялото на един добър човек — човек, оцелявал след всички трудности, пред които го беше изправил този гаден свят, преди тя да се появи.