Върна се при Соло, стъпвайки върху босите си, безчувствени и несигурни ходила. Този път успя да опипа шията му. Беше топла. Не можеше да си спомни колко дълго тялото остава в това състояние. След това усети слабото и бавно туптене в шията му. Сърцето му биеше.
— Соло! — тя го разтърси за раменете. — Хей…
Какво име беше прошепнал той?
— Джими! — спомни си тя.
Докато го разтърсваше, главата му се клатеше от едната на другата страна. Провери скалпа му под чорлавата коса и видя много кръв. Отново се огледа за чантата си — в нея бяха сложили храна, вода и сухи дрехи за преобличане, когато се върне, — но тя беше изчезнала. Вместо нея взе другия си долен костюм. Не беше сигурна за качеството на водата в плата, но все беше по-добре от нищо. Смачка го на стегната топка и изстиска каквото можа върху устните му. Изцеди още и на главата му. Дръпна косата назад, за да огледа раната, и опипа с пръсти порязаното място. В мига, в който водата докосна отворената рана, сякаш беше натиснала някакъв бутон, Соло се дръпна настрани, далеч от ръката й и от капките от долния костюм. Зъбите сред брадата му проблеснаха в жълто, когато той изкрещя от болка, ръцете му се надигнаха от площадката и увиснаха във въздуха, напрегнати и все още безчувствени.
— Соло. Хей, всичко е наред.
Тя го подхвана. Очите му се въртяха във всички посоки, клепачите му потрепваха.
— Всичко е наред — повтори тя. — Ще се оправиш.
Използва свития на топка долен костюм, за да почисти раната му. Соло изстена и хвана китката й, но не се отдръпна.
— Щипе — каза той, след което примигна и се огледа. — Къде съм?
— Дълбоко долу — припомни му тя, щастлива, че го чува да говори, и готова да се разплаче от облекчение. — Мисля, че си бил нападнат…
Той се опита да седне, изстена през зъби и силно стисна китката й.
— Полека — каза му тя и се опита да го задържи. — Имаш сериозна рана на главата. Доста се е подула.
Тялото му се отпусна.
— Къде са те? — попита той.
— Не знам — отвърна Жулиета. — Какво си спомняш? Колко души бяха?
Той затвори очи. Тя продължи да попива раната му.
— Мисля, че беше само един. — Очите на Соло се разшириха, сякаш споменът за нападението го изненада. — Беше на моята възраст.
— Трябва да се качим горе — каза му тя. — Трябва да отидем на топло, да почистим раната ти и да се изсуша. Мислиш ли, че ще можеш да се движиш?
— Не съм луд — заяви Соло.
— Знам, че не си.
— Нещата, които се преместваха, светлините — не бях аз. Не съм луд.
— Не — съгласи се Жулиета.
Тя си спомни за всичките пъти, когато беше мислила същото за себе си в тукашното дълбоко долу, обикновено докато тършуваше в Снабдяването.
— Не си луд — успокои го тя. — Изобщо не си луд.
73
Лукас не можеше да се насили да учи — не и онова, което трябваше да учи. Книгата за Реда стоеше отворена на дървеното бюро. Малката настолна лампа върху дълга стойка беше наклонена над него и я обливаше в поток от светлина. Вместо да чете, Лукас стоеше пред схемата на стената, загледан в подредбата на силозите, които бяха разположени на разстояние един от друг подобно на сървърите в стаята над него, и слушаше звуците на далечния сблъсък, които се долавяха сред пукота на радиото.
Последната атака беше започнала. Екипът на Симс беше загубил няколко човека в ужасна експлозия (беше нещо, свързано със стълбището, но не голямото стълбище) и сега водеха битка, за която се надяваха да е последната. Малките високоговорители до радиостанцията пращяха от статичните смущения, докато мъжете координираха нападението помежду си, Бърнард крещеше заповеди от кабинета си едно ниво по-нагоре и всичко това ставаше на фона на оръжейна стрелба.
Лукас знаеше, че не трябва да слуша, и въпреки това не можеше да спре. Жулиета щеше да му се обади всеки момент и да го попита какви са новините. Щеше да иска да разбере какво се е случило, как е настъпил краят и единственото по-лошо нещо от това да й разкаже би било да признае, че не е могъл да понесе да слуша.
Той се пресегна и докосна кръглия покрив на силоз седемнайсет. Сякаш беше бог, който наблюдава отвисоко. Представи си как ръката му пробива тъмните облаци над Жулиета и се простира над покрива, построен, за да приюти хиляди хора. Той потърка червения X, надраскан върху силоза — двете чертички признание за огромната загуба. Под пръстите му следите бяха някак восъчни, сякаш са били надраскани с пастел или нещо подобно. Опита се да си представи новината, че за един ден цял народ беше изчезнал, беше унищожен. Трябваше да порови в бюрото на Бърнард — своето бюро, — да намери червения цвят и да зачертае поредния шанс за техния Завет, поредната загубена надежда.