Холстън дори не помисли да отвърне на поздрава му — нямаше нито енергия, нито желание за това. Погледът му премина покрай възрастните и играещите деца и се насочи към размазаната гледка зад тях, прожектирана на стената на кафетерията. Това беше най-големият цялостен изглед към техния негостоприемен свят. Сутрешна сцена. Слабата светлина на зората огряваше безжизнените хълмове, които почти не се бяха променили, откакто Холстън беше малък. Просто си стояха там неизменни, докато той се беше превърнал от момчето, играещо на гоненица между масите, в празното същество, което беше сега. Отвъд внушителните хребети на тези хълмове се простираше познатата загнила линия на хоризонта, която слабо проблясваше на светлината на утринните лъчи. Древното стъкло и стомана се мяркаха в далечината на местата, където се предполагаше, че хората някога са живели над земята.
Едно дете се отдели от групата като комета и се блъсна в коленете на Холстън. Той сведе поглед и посегна да го докосне — момчето на Сюзън, — но точно като комета то вече бе изчезнало, притеглено от орбитите на останалите.
Холстън внезапно се сети за наградата от лотарията, която двамата с Алисън бяха спечелили в годината на нейната смърт. Билетът все още беше у него, носеше го навсякъде. Едно от тези деца можеше да е тяхно — сега навярно щеше да е вече на две години и щеше да върви несигурно след останалите. Както всички родители и те мечтаеха за двойното щастие да им се родят близнаци. Разбира се, бяха опитвали. След като нейният имплант беше отстранен, прекарваха една прекрасна нощ след друга в опити да оползотворят този билет. Някои родители им желаеха късмет, докато други, които се надяваха да спечелят от лотарията, тайно се молеха годината да отмине, без да са успели.
Знаеха, че имат само една година, така че бяха станали суеверни и опитваха всичко, което би могло да помогне. Разни трикове като чесън, увесен над леглото, който уж увеличавал плодовитостта, две монети под дюшека за близнаци, розова панделка в косата на Алисън или петна синя боя под очите на Холстън — всичко това беше смешно и отчаяно. Единственото по-шантаво нещо би било да не опитат всичко и да пропуснат някой глупав сеанс или друга измишльотина.
Но не им беше писано. Още преди дори годината им да изтече, наградата от лотарията беше дадена на друга двойка. Причината не беше в това, че не опитваха, а в това, че нямаха време. Че ненадейно бе останал без съпруга.
Холстън се извърна от играта и неясната гледка отвън и се отправи към кабинета си, който се намираше между кафетерията и въздушния шлюз на силоза. Докато вървеше, мислите му се насочиха към битката, която някога се беше състояла тук — призрачна битка, през която трябваше да преминава всеки ден през последните три години. И той знаеше, че ако се обърне и се вгледа с присвити очи в гледката, все по-влошаваща се от замъглените лещи на камерата и мръсотията във въздуха, ако проследи с поглед тъмния ръб нагоре по хълма, онази гънка, която тръгваше от калната дюна към града отвъд нея, можеше да зърне безмълвната й форма. Там, върху онзи хълм, можеше да види жена си. Тя лежеше там с ръце, подвити под главата, като спяща скала, разрушавана от въздуха и от токсините в него. Може би.
Беше трудно да бъде забелязана, дори и преди замъгляването да започне отново. Освен това на тази гледка не можеше много да се вярва. Всъщност тя по-скоро пораждаше съмнение. Затова Холстън просто предпочете да не я наблюдава. Той премина през това място, където жена му беше водила призрачната си битка и където спомените за нейната внезапна лудост щяха да се таят вечно, и влезе в кабинета си.
— Я виж ти кой е станал рано — рече Марнс и се усмихна.
Заместникът на Холстън затвори старинното метално чекмедже на шкафа за папки и то изстена безжизнено. Вдигна чашата си, която изпускаше пара, и чак тогава забеляза сериозния вид на Холстън.
— Шефе, добре ли си?
Холстън кимна. Посочи лавицата за ключове зад бюрото.
— Килията за задържане — каза той.
Усмивката на заместника беше заменена от смутено намръщване. Той остави чашата и се обърна да вземе ключа. Докато беше с гръб, Холстън потърка за последен път заострената хладна стомана в дланта си и постави звездата върху бюрото. Марнс се обърна и му подаде ключа. Холстън го взе.
— Да ида ли да донеса парцала? — Заместник Марнс посочи с палец към кафетерията.
Освен в случаите, когато в килията имаше някой с белезници, те влизаха в нея само за да я чистят.