Джанс беше остаряла и бе кмет от толкова отдавна, отчасти защото довършваше нещата докрай и отчасти защото предотвратяваше лошите неща, но най-вече защото рядко влизаше в конфликти. Тя чувстваше, че вече почти е дошло времето — сега, когато беше достатъчно стара — последствията да нямат значение за нея. Обърна се да погледне Марнс и разбра, че същото се отнася и за него. Времето им беше почти изтекло. Най-доброто и най-важното нещо, което можеха да направят за силоза, бе да се уверят, че наследството, което оставят, ще се запази. Че няма да има бунтове, нито злоупотреби с властта. Затова нямаше опозиция на последните избори. Но сега усещаше как се носи към финала и по-силните и млади играчи се подготвят да я задминат. Колко съдии беше одобрила по молба на Бърнард? А сега той искаше и поста на шерифа? Колко време оставаше, докато Бърнард стане кмет? Или, което беше по-лошо — кукловод с конци, които оплитат целия силоз.
— По-полека — пуфтейки, извика Марнс.
Джанс осъзна, че слиза твърде бързо. Забави крачка.
— Това копеле доста ви ядоса — отбеляза той.
— Добре би било и ти да си ядосан — изсъска му тя в отговор.
— Ще подминете градините.
Джанс провери номера на площадката и видя, че той е прав. Ако беше обърнала внимание, щеше да усети миризмата. Когато вратите на следващата площадка се отвориха, през тях излезе носач, натоварен с чували с плодове. Мирисът на зрели плодове и влажна растителност, който го съпровождаше, й се стори неустоим.
Времето за вечеря беше отминало и уханието беше опияняващо. Макар и претоварен, носачът забеляза, че напускат стълбището и се отправят към площадката, и задържа вратата с крак, докато ръцете му се напрягаха под тежестта на големите чували.
— Кмете — сведе глава за поздрав той и след това кимна на Марнс.
Джанс му поблагодари. Повечето носачи й изглеждаха познати — беше ги виждала много пъти, докато правеха доставки из целия силоз. Но никога не оставаха достатъчно дълго на едно място, за да научи и запомни имената им — нещо, което обикновено умееше да прави. Докато двамата с Марнс влизаха в хидропонните ферми, тя се зачуди дали носачите успяват всяка вечер да се приберат у дома, при семействата си. И дали изобщо имат семейства? Дали не са като свещениците? Беше твърде стара и твърде любопитна, за да не знае тези неща. Но от друга страна, може би един ден на стълбището беше достатъчен, за да оцени работата им и наистина да ги забележи. Носачите бяха като въздуха, който дишаше — неизменно бяха тук, неизменно обслужваха, бяха толкова необходими и вездесъщи, че ги приемаха за даденост. Но сега умората от спускането беше отворила напълно сетивата й за тях. Беше като внезапна глътка кислород, която бе отключила благодарността й към тях.
— Помиришете тези портокали — рече Марнс и я откъсна от мислите й.
След като преминаха през ниските врати на градината, той започна да души въздуха. Един служител в зелен гащеризон им махна да влязат.
— Оставете чантите си тук, кмете — каза той и посочи стена с прегради, тук-там запълнени с чанти и вързопи.
Джанс го послуша и остави своя багаж в една от преградите. Марнс го бутна в дъното и сложи и своята раница в същата преграда. Независимо дали го бе направил, за да спести място, или просто проявяваше обичайната си загриженост за нея, но тя намери постъпката му толкова прекрасна, колкото беше въздухът в градините.
— Имаме резервации за тази вечер — уведоми Джанс работника.
Той кимна.
— Стаите са един етаж по-долу. Мисля, че все още приготвят вашите. Само на посещение ли сте дошли, или и ще хапнете?
— По малко и от двете.
Младият мъж се усмихна.
— Е, докато похапвате, стаите ви би трябвало да станат готови.
Стаи, помисли си Джанс. Тя поблагодари на младежа и последва Марнс в лабиринта от градини.
— От колко време не си идвал тук? — попита тя заместника.