Стаята му беше изискано уютна, само с едно двойно, но хубаво легло. Градините горе бяха едно от десетките големи частни предприятия. Всичките разходи за престоя й щяха да бъдат покрити от служебния бюджет за пътувания и тези пари, както и пътните такси на останалите пътуващи, помагаха на предприятието да си позволява по-луксозни неща като хубави чаршафи от тъкачните станове, а също и матрак, който да не скърца.
Джанс седна в края на леглото. Марнс свали кобура си, сложи го върху шкафчето и се просна върху съседния диван, само на няколко крачки от нея. Докато тя си сваляше обувките и разтриваше уморените си крака, той не спираше да говори за храната и за разточителството да ги сложат в отделни стаи, като междувременно поглаждаше мустака си.
Джанс разтри палците си, за да облекчи набитите си пети.
— Усещам, че ще ми е нужна цяла седмица почивка долу, преди да започнем да се изкачваме обратно — каза тя след една пауза.
— Изобщо няма да е толкова зле — увери я Марнс. — Ще видите. На сутринта мускулите ще ви болят, но щом започнете да се движите, ще откриете, че се чувствате по-силна от днес. Същото се отнася и за пътя нагоре. Просто ще правите крачка след крачка и преди да се усетите, ще сте си у дома.
— Надявам се да си прав.
— Освен това ще успеем за четири дни, вместо за два. Просто мислете за това като за приключение.
— Повярвай ми, точно това и правя.
Известно време поседяха в мълчание. Джанс си почиваше, облегната на възглавниците, а Марнс гледаше в празното пространство. Тя с изненада установи колко успокояващо и естествено е да е сама в една стая с него. Не беше необходимо да разговарят. Можеха просто да са заедно. Без значка и без служби. Двама души.
— Не ходите при свещеници, нали? — попита я накрая Марнс.
— Не — поклати глава тя. — А ти?
— Не съм го правил. Но мисля за това.
— Холстън?
— Донякъде. — Той се наведе напред и разтри с ръце бедрата си, сякаш искаше да изстиска болката от тях. — Искам да разбера къде смятат, че е отишла душата му.
— Още е с нас. Така или иначе това ще ти кажат.
— А вие какво мислите?
— Аз ли? — Тя се надигна на единия си лакът от възглавниците и го загледа как я наблюдава. — Наистина не знам. Старая се да съм достатъчно заета, за да не мисля за това.
— Мислите ли, че душата на Доналд е все още тук, с нас?
Джанс усети как по тялото й преминават тръпки. Не можеше да си спомни откога не беше чувала някой да произнася името му.
— Няма го по-дълго, отколкото е бил мой съпруг — въздъхна тя. — Била съм омъжена по-дълго за неговия дух, отколкото за самия него.
— Струва ми се, че не е редно да говорите така.
Джанс сведе поглед към леглото и светът около нея леко се размаза.
— Не мисля, че би имал нещо против. И да, той е още с мен. Всеки ден ме подтиква да бъда добър човек. Чувствам как ме наблюдава през цялото време.
— Аз също — каза Марнс.
Джанс вдигна очи и видя, че той я гледа втренчено.
— Мислите ли, че той би искал да сте щастлива? Във всичко, искам да кажа? — Той престана да разтрива краката си и остана да седи така, с ръце на коленете, докато накрая не му се наложи да извърне поглед.
— Ти беше най-добрият му приятел — отвърна Джанс. — Какво мислиш, че би искал?
Марнс потри лицето си и хвърли поглед към затворената врата, някакво дете претича със смях по коридора.
Смятам, че единственото, което той би искал, е да сте щастлива. Точно затова той беше подходящият мъж за вас.
Джанс избърса очи, докато той се беше извърнал, и погледна с любопитство влажните си пръсти.
— Става късно — каза тя, плъзна се към края на малкото легло и се пресегна да вземе обувките си — чантата и бастунът й я чакаха до вратата. — И мисля, че си прав. Вероятно на сутринта ще съм малко схваната, но после ще се почувствам по-силна.
12
През втория и последен ден от спускането им дълбоко долу новото усещане се превърна в нещо обичайно. Дрънченето и тропането на голямото спираловидно стълбище намери своя ритъм. Джанс беше потънала в мислите си и на моменти дотолкова се отнасяше, че когато вдигнеше очи към номера на етажа и видеше седемдесет и втори, а после — осемдесет и четвърти, започваше да се чуди кога са минали цяла дузина площадки. Дори и схващането в лявото й коляно изчезна, макар тя да не знаеше дали е станало безчувствено от умора, или наистина здравето й се е подобрило. Използваше по-рядко бастуна, след като откри, че той само забавя темпото й, защото често попадаше между стъпалата и се закачаше там. Пъхна го под мишницата си и реши, че там й е по-полезен, сякаш беше още една кост от скелета й, която я поддържа цяла.